Tuesday, 24 February 2009

Aржентина

Аржентина - какво видяхме ние за крайно недостатъчните 2 седмици там:

Буенос Айрес - огромен, космополитен, с изумително дълги улици, разположени в квадрати като в Стара Загора (видяхме улици, в които къщите стигаха номера до над 15 000 - не съм сбъркала нулите), горещ, с много зеленина, с метро, което стига до по-голямата част от центъра и абсолютно безумна система за градски автобуси: получаваш главоболие, ако се опиташ сам да се ориентираш как да стигнеш от А до Б, а в автобусите може да се плати само с монети, които се пускат в един апарат зад шофьора. По тази причина монетите бяха голяма ценност в града и никой не искаше да се разделя с тях.

Странното е, че градът има хем латино-американско, хем европейско излъчване, а същевременно на много места напомня на България през 80-те. На няколко пъти имах усещане, че се връщам във времето, като влизахме в ресторанти с възрастни сервитьори-мъже и карирани покривки по масите. Същевременно има места, които са много лъскави и модерни. Силно ме впечатли колко много книжарници има в този град - на някои улици са буквално през 10 метра. По будките с вестници също продават много книги. На снимката встрани е най-красивата книжарница, която видяхме - El Ateneo.

Друга забележителност са уличните графити - всеки втори е на политическа тема, повечето левичарски и малко екстремистки, като много от тях са страшно артистични.















Разгледахме типичните туристически забележителности, като гробището Реколета, където е погребана Ева Перон. То прилича доста на парижкото Пер Лашез, но за разлика от него, в аржентинското повечето имена ми бяха непознати. Видяхме Casa Rosada (наистина е безумно розов цвят), в която все още се намира президентството им и от която Евита е помахвала на събраните отпред тълпи; площад 25-ти май, на който всеки четвъртък продължава да има митинги на майките на безследно изчезналите по време на военната диктатура през 70-те; сградата на Конгреса; паметника Обелиско; пропуснахме театър Колон, който беше в ремонт, но отидохме до една огромна метална скулптура - цвете, чиито листа вечер се затварят. Скулптурата е подарък на града от архитекта Едуардо Каталано и по всички пейки в околния парк имаше целуващи се двойки - не знам дали защото се случи 14 февруари.

Ла Бока е кварталът с най-туристическата улица Каминито, където се отбихме да видим и стадиона Ла Бомбонера заради Влади. От него започва единственото прекалено туристическо място в БА и ми се стори малко изкуствено, но пък и ние не навлязохме много навътре из квартала, защото и един от местните полицаи ни посъветва да не го правим дори посред бял ден. Бяхме и на неделния пазар в Сан Телмо, където има много хубава атмосфера и е пълно с музиканти, танцьори, кукловоди, антиквари и туристи, естествено. Накрая разгледахме и Японската градина, която била най-голямата извън Япония, но не беше особено забележителна.

Най-интересното за мен бяха двете милонги, на които отидохме - на едната се танцуваше танго в малка зала и всички тангероси бяха на ниво професионални танцьори. За разлика от Европа, тук има строга йерархия къде можеш да седнеш, поканите се отправят само с визуален контакт, и се оказа, че аз като непосветена съм направила голяма грешка, като съм влязла с кавалера си, защото никой няма право да ме покани, докато Влади не покани някоя друга (а той милият изобщо не може да танцува танго). Вторият път отидохме на милонга на открито, в един парк, където първо имаше шоу на двама световни шампиони по танго, след това открит урок и накрая DJ, като на екран зад него се прожектираха стари танго оркестри. Танцуваха от баби и дядовци до внуци, като хората бяха облечени всякак - имаше двойки с официални рокли, имаше и хора, излезли по домашни чехли. Тук вече Влади дискретно се скри и аз успях да потанцувам.

Делтата на р. Тигре - дотам се стига с влак и после могат да се хванат лодки до най-различни места. Ние отидохме до Лас Трес Бокас - много популярно място за разходки през уикенда за портеньосите (жителите на Б.А.). Вървиш покрай канали с жълтокафява вода и много симпатични къщички с градини от двете страни на каналите и можеш да си прекараш така целия ден. Пред всяка къща има малък кей и много от хората се разкарваха с лодки из каналите и дори се къпеха в тях. Бяхме си забравили фотоапарата и снимахме само няколко снимки с телефона.



Ушуая - малко симпатично градче в най-южната част на страната, кажи-речи последното населено място преди Антарктида, така че всичко се казваше "На края на света". Къщите там са едно и двуетажни, пред всяка има различна пощенска кутия, и самото градче е разположено покрай канала Бийгъл, като наоколо се виждат много фотогенични остри върхове и времето се мени по часове. За трите дни там успяхме да отидем до остров Мартийо, на който живеят 5000 магеланови пингвина и да се разходим сред тях - те са малко скучни животни: само си стоят покрай брега и дори не се плашат от хората. Точно сега не бяха и в най-красивия си период, защото много от тях си сменяха козината, но беше интересно да ги наблюдаваш.


На път за там срещнахме и австрийски представител на популярното по този край на света хоби - обиколка на Латинска Америка с мотор. Жена му беше паднала с нейния мотор и сега той продължаваше сам. По-нататък продължихме да срещаме хора, които правеха обиколки на света с мотори - бяха напуснали работа и си говорехме, че след тригодишни пътешествия из някакви невероятни места едва ли човек може лесно да се върне на работа в офис от 9 до 5.


Един ден се разходихме до ледника Мартиал, който не е толкова забележителен като синия Перито Морено в Ел Калафате, защото е в планината, а не във водата, а и за да се разходиш по него трябва специална екипировка и водач, така че както повечето хора ние само взехме лифта до началото и после се катерихме 2 часа по планинската пътека, докато стигнем в подножието на ледника, откъдето имаше страхотна гледка надолу към Ушуая.



Един ден отделихме и на националния парк Тиера дел Фуего (Огнена земя), който започва с туристическото влакче "Tren del fin del Mundo" (нищо особено), което води недалеч от най-южния пощенски пункт, където един мустакат пощаджия удря печат в паспортите, на които пише "края на света" :)
Видяхме много коне (уви, не са диви), страшно много зайци и интересни патици и птички. Впрочем зайците, както и бобрите, са били пренесени в Тиера дел Фуего от други континенти и понеже не са имали естествени врагове, са се размножили в такива размери, че срещу зайците е трябвало да пуснат някаква болест, която им разяждала дробовете, а за бобрите са почнали да плащат по 50 песоса на бройка, но нямало желаещи, защото било тежко бъхтане да убиеш такова животно, понеже те ставали направо добичета от по метър и половина.


Водопадите Игуасу - водопадите са изключително впечатляващи. Намират се на река Игуасу на границата между Бразилия и Аржентина. Някога са били на територията на Парагвай, но след войната помежду им тази най-бедна държава от трите няма достъп до тях. Те всъщност са дълга редица от водопади, които се разглеждат по пътеки покрай брега или построени върху водата, и гледката от двете страни на реката е доста различна. На аржентинския бряг до тях се стига с открито влакче, а в бразилската част - с автобус. Най-големият водопад се казва "Дяволското гърло", но той не ме впечатли толкова много, понеже не може да се види добре отблизо заради постоянния облак от водни пръски край него. Всички останали бяха много по-фотогенични и до някои от тях можеш да стигнеш толкова близо, че няма начин да останеш сух. В аржентинската страна видяхме много повече животни: коати - много сладко на вид животинче, нещо като смесица от енот и мравояд, което толкова е свикнало с хората в парка, че се вдига на две лапи по краката ти, за да подуши дали не носиш храна, но всъщност си е истински хищник и ние гледахме битка на 10-тина коатита, които разкъсаха някаква торбичка с храна. За съжаление точно този ден бяхме забравили да си вземем фотоапарата, така че нямаме нито една снимка от аржентинската страна на водопадите, но едва ли някога ще ги забравим. Видяхме и тукан, много красиви пеперуди, както и разни птици, на които не им знам името.



Карнавала в Гуалегуаячу - оказа се, че това е четвъртия по големина карнавал в света, макар че се провежда в това нищо и никакво градче на границата с Уругвай, което е абсолютно заспало през останата част от годината. Градчето беше много тихо и спокойно, а самият карнавал се провежда всяка събота от средата на януари до края на февруари на една специална платформа на някогашната им гара, където трябва да си купиш места за трибуните и гледаш как минава шествието. Аз всъщност не бях наясно, че това си е сериозно състезание и ние бяхме там за нещо като полуфиналите :) Различните школи дефилират за по 90 мин. всяка и после има по 15 мин. почивка, костюмите са фантастични, танцьорите дават всичко от себе си, а през публиката непрекъснато минават някакви хора, продаващи нещо. Само не знаех, че всъщност всяка школа си има собствена песен, така че на практика слушаш една и съща мелодия по час и половина. Ние останахме само докъм 3 ч. сутринта, защото на другия ден ни чакаше 15-часов полет наобратно, но преживяването определено си струваше.
Един надпис ни преследваше през целия град - още преди да влезем го виждахме на големи плакати, а после - на тениски, по колите, по магазините: "No a la papeleras, si a la vida". Оказа се, че местните хора протестират срещу изграждането на някакъв завод за хартия от другата страна на реката в съседното градче в Уругвай, но те въпреки протестите бяха отворили завода и в резултат сега мостът между двете градчета беше затворен.



Зърнахме и по малко от съдедните страни

В Чили: Сантяго. Бяха ни наплашили, че Сантяго е грозен и нямало нищо за гледане, но ние пристигнахме вечерта и кварталът, в който спахме, Белависта, се оказа много оживен и страхотно красив - на нашата улица беше тихо, с осветени красиви къщи, с изрисувани много артистично стени, интересни пейки. На съседната улица беше пълно с хора, заведения, ресторанти... Имаше и неща като в Истанбул - хора, на които им лъскат обувките, докато си четат вестника.



И Валпарайсо (викат му Валпо на галено) - град под защитата на Юнеско на 90 км от Сантяго. Разположен е на хълм около залив и в долната си част е мизерен и няма нищо забележително, но като се качиш по някоя от 15-те въжени линии към по-високите места и попадаш в друг свят: нещо като артистично Столипиново: къщи, строени с подръчни материали, като всяка е с различен цвят, невероятно много котки, много зеленина. Има една част, която се казва Музей под открито небе, защото 20-тина стени са изрисувани от техни известни художници. Има други места, от които има хубава гледка надолу към целия град. Това е място, където можеш да снимаш буквално всяко ъгълче - толкова е живописно. След като се поуморихме да сновем нагоре-надолу (май пробвахме 4 от асансьорчетата), взехме автобус до Пиня дел Мар (чилийският Слънчев бряг) - съседен курорт, който се слави с по-хубавите си плажове, за да топнем крак в Тихия океан и да видим залеза в него.

В Бразилия: Фос де Игуасу - истината е, че само минахме оттам, но градът е известен с това, че е създаден изкуствено заради строежа на доскоро най-големия ВЕЦ в света Итайпу, до който се организираха безплатни екскурзии, но не успяхме да стигнем дотам. Впрочем малко неприятно усещане ми остана от този град, защото ни бяха наплашили колко е опасно за чужденци там, което по някакъв начин ме караше да се чувствам кофти, без да ми се е случило нещо лошо.

В Парагвай: Сиудад дел Есте. Решихме само да се пробваме да минем границата, защото по принцип това е една от двете страни в Южна Америка, за които все още ни трябват визи. Взехме градски автобус от Фос. Границата с Парагвай минава по един мост, покрай който има много мотори-таксита и от двете страни на моста има по около метър разстояние, по което минават много пешеходци, но чухме, че не било съвсем безопасно, така че решихме да не рискуваме пеша. Зоната след границата е нещо като огромно Илиенци: "молове", в които се продава всичко, което може да си представите, включително техника, която според Влади е излязла преди 2 седмици и вероятно дори все още не е пусната официално на пазара в Европа, а пред тях - алъшвериш с фалшификати на всякакви възможни стоки. На връщане се опитахме да платим с аржентински песоси на шофьора на автобуса и той каза, че не може (на отиване можеше), но въпреки това ни качи, междувременно в задръстването по някакъв начин успя да обмени парите ни с някакви улични търговци и ни върна ресто :)

И на идване в САЩ: Ню Йорк. Малко ме разочарова този град, затова няма да го описвам сега, а ще му дам втори шанс лятото, когато се надявам да го видя в по-добра светлина (и при неминусова температура). Все пак имахме само 8 часа, така че не сме видели кой знае колко. Хареса ми гледката от Empire State Building и ме впечатли един надпис на някакъв площад, че на него имало 14 дървета. Тъжно, нали?

На това пътуване се наложи да се придвижваме предимно със самолети, защото разстоянията са огромни и за толкова кратко време нямахме голям избор. По принцип жп-системата в Аржентина е доста слабо развита. Британците са я започнали, но след това не е поддържана и сега повечето хора пътуват с автобуси, които са доста удобни, защото седалките могат да се разтягат като легла.

Храната не беше много екзотична - основната част от всяко меню е грилът (parilla), понеже аржентинците имат много земя, отглеждат много добитък, специално телешкото се слави като едно от най-вкусните в света. Вегетарианците трудно биха оцелели там, макар че и плодовете бяха много вкусни, и доматите имаха вкус на онези отпреди ерата на нитратите. Рибата, която опитахме, също не беше никак лоша. Май не сме яли нищо особено екзотично, но пък и въпреки скромните ми познания по испански, почти никога не знаехме какво точно си поръчваме, защото основната част от менюто е от коя част на животното си поръчваш... Но навсякъде имаше прясно изцедени сокове, а в един забележителен ресторант в Сантяго, La piojera, пихме теремото (земетресение) - вино със сметанов сладолед на снимката отстрани. Не останах очарована. А иначе аржентинското вино в момента изживява подем - след като години наред страната е произвеждала огромно количество и абсолютно всичко се е изпивало на вътрешния пазар, сега вече се изнася и казват, че от външната конкуренция е станало още по-добро.

Най-интересната напитка в Аржентина е мате и всичко живо я пие навсякъде, макар че не може да се поръча в заведение, така че всеки си носи собствена чаша, сламка и термос, за да си я приготвя през деня. В заведенията само ти пълнят термоса с топла вода. Казват, че матето утолявало жаждата и те държи бодър, а в онзи климат това е доста важно. Приготвя се, като в една чаша, обикновено направена от кратунка, се сипва почти до горе от yerba mate (разновидност на бодливата зеленика), пълни се с вода около 80 градуса и се пие през сламка (bombilla), която не позволява на треволяка да мине през нея. Някои от чашите и сламките са направо произведения на изкуството - в Ушуая попаднахме на занаятчия, който правеше много красиви сламки с монети от различни страни. На вкус матето е доста горчиво и в различните части на страната се пие със или без захар. Ето и един щанд с кратунки за мате на пазара в Сан Телмо.

Честно казано бих отишла отново и в Аржентина, и в Чили - хората са невероятно открити, симпатични и желаещи да помогнат. Дори продавачите не придобиват типичния "търговски манталитет". Нито за миг не съм се чувствала в опасност. Следващият път ще съм много по-добре подготвена за танго сцената и бих отишла дори само за това. Освен това остана да видим Селта, Мендоса, Барилоче, Розарио, а и Колония и Монтевидео, които са съвсем наблизо в съседен Уругвай.

2 comments:

ivata said...

Таня, чакам с нетърпение следващия ти пътепис. Много интересно разказваш :)

nemchedogg said...

и на мен ми беше много интересно! пак пиши, че имам личен интерес от разказите за южна америка! Ходила ли си във Венецуела?