Sunday, 20 January 2008

До Банкок и назад

Пътепис за едно вълшебно пътуване из Тайланд

Това е страната, в която:
1. Видях прекрасни места и гледки
2. Ядох най-вкусната храна през живота си
3. Срещнах най-милите и гостроприемни хора
4. Искам непременно да отида пак

Местата, които посетихме

Банкок – изключително оживен град. С огромни сгради, невероятна пътна инфраструктура и трафик, много неща за гледане, огромни контрасти като супер луксозни молове и мизерни къщи покрай каналите. Впрочем въпреки повсеместната бедност, всички караха почти чисто нови коли.

Най-интересните неща в Банкок:

Многото будистки храмове – във всеки от тях има по някоя известна статуя на Буда, като мен най-много ме впечатли легналият (Wat Pho) и големият изправен Буда, както и гледката от един храм, до който се стигаше с лодка през реката (Wat Arun). На религиозните празници хората си купуват едни златни листчета, с които лепят позлата върху статуите на Буда, освен това имат много симпатични ритуали, като например пускат дребни монети в едни метални съдинки, преливат благовонни масла в едни други съдинки, оставят много красиви живи цветя и ароматни пръчици пред храмовете и пляскат пред цъфналите дървета. А монасите имат роби с различни оттенъци на охра и оранжево и нямат нищо против да ги снимат. Ако си жена обаче нямаш право да ги докосваш и затова внимават, като се приближиш опасно близо :)

Музеят на Джим Томпсън – този човек е работел в нещо като организацията-предшественик на ЦРУ. Като се прибрал в Ню Йорк, решил, че там е доста скучно и се върнал в Банкок, пратил малко мостри сурова коприна из Европа и направил страшно печеливш бизнес от износа й, с парите купил стари тайландски къщи и ги пренесъл в „имението” си, което в момента е музей, защото е запълнил къщите с красиви вещи и старинни скулптури, мебели и предмети от региона и определено си струва да се види. Впрочем въпросният Джим изчезнал безследно и мистериозно през 60-те и има доста теории какво му се е случило.

Пазарите – най-големият сред тях е Чатачък, който наистина е чудовищно голям, продава се всичко и се провежда всеки уикенд. Там е малко като капалъчаршия – в смисъл, че пазарлъкът е превърнат в изкуство. Аз си купих една дървена позлатена маска на Буда и едва последния ден научих, че за да изнесеш какъвто и да е образ на Буда от страната, трябва да имаш разрешение от някаква специална комисия, така че сега се оказах контрабандист. Ходихме и на пазара на амулетите, но за съжаление не успяхме да видим плаващия пазар, защото той е доста далеч от Банкок и за да стигнем навреме, трябваше да станем в 6.30 ч., което нито веднъж не успяхме да направим.

Киното – това беше най-луксозният салон, в който съм влизала, последна дума на техниката откъм звук и картина. Преди всеки филм пускат химна, всички зрители стават и гледат нещо като едновремешните прегледи, само че посветени на краля им. Искахме да гледаме местен филм, защото някои от тях са със субтитри на английски, но отидохме към 11 вечера и вече имаше прожекции само на холивудски филми, така че гледахме „Елизабет”

Нашият хотел „Атланта”: тъкмо честваше 50-та година, откакто фоайето му не е променяно. На входа на хотела пише “No sex tourists welcome”, макар че се намира насред квартала с девойките, които се занимават с тази дейност. Имаше си басейн и много симпатична градина в двора, но така и не успяхме да ги пробваме. А проституцията заслужава отделна тема, но няма да се спирам сега, защото ми действа подтискащо.

Ходихме и на малка екскурзия до един остров без автомобили на река Чао Прая – казва се Ко Крет, където гледахме как се прави някакъв традиционен и много нездравословен на вид сладкиш, хапнахме и се разходихме.

В Банкок останахме 6 дни, за да посрещнем новата година с фойерверки. Самото празненство беше леко разочароващо – имаше страшно много народ, главно младежи, които отброиха от 60 до 1 и после... не последва нищо: нямаше наздравици (будистите не пият), не се целуваха или прегръщаха (такъв показ на чувства на обществени места там се смята за вулгарен), не пееха (не знам защо – по принцип обожават караоке). Затова пък много се снимаха – навсякъде и с изключително професионални фотоапарати, като повечето си носеха и стативи. Обаче точно в полунощ имаше впечатляващи фойерверки, а преди това бяхме изгледали една програма в парка срещу двореца, където много семейства си бяха разпънали софри и си правеха пикник и пускаха хвърчила, докато гледаха като нас традиционните танци и своите поп и фолк-звезди.

На 1 януари заминахме за
Аютая – много симпатично градче, в което си взехме колела под наем, с които по залез слънце обиколихме многото храмове, пръснати из парковете на града. Оттам взехме влак (трета класа), за да отидем до

Националния парк Као Яи – резерват, в който се наложи да пътуваме на автостоп, защото вътре разстоянията са огромни и няма транспорт. Влади силно се притесняваше да не го изяде някоя кобра. Ходихме на нощно сафари и видяхме много маймуни, сърни, една лициса, няколко бодливи свинчета, но уви, точно този ден нито един тигър или слон. На другия ден обаче в рекичката покрай пътеката видяхме крокодил, който се припичаше на слънце. А сутринта се събудихме от любовната песен на гибоните, които също не можахме да зърнем. Ходихме и до водопада, от който скача Леонардо ди Каприо във филма Плажът, но нас ни достраша да последваме примера му. Той все пак сигурно е ползвал каскадьор. От там тръгнахме към

Сри Рача – само че по пътя се запознахме с един студент, който ни рекламира неговото градче и отидохме да спим в студентското общежитие за чуждестранни студенти, а той и приятеля му ни разведоха из града (уви, няма го на моята карта и сега не мога да се сетя как се казваше). На другия ден се разходихме до остров Ко Си Чанг, който е много тих и спокоен и след като разгледахме забележителностите за около час-два с един тук-тук, отидохме на плажа и поплувахме. После вечеряхме на брега на морето и се прибрахме в Банкок, за да вземем на другата сутрин самолет за

Патонг – единственото неприятно място, където отседнахме: нещо като тайландския Слънчев бряг. Местни хора почти няма, освен обслужващия персонал. Плажът – пренаселен; западен тип ресторанти с пици и хамбургери + много пияни и неприятни на вид англичани и скандинавци, дошли заради баровете и проститутките. Като седнеш някъде, на единия телевизор дават тенис, на съседния голф, а до него – футбол и хората избират на кой бар да седнат според предпочитанията си за спорт. Единственото интересно беше, че на баровете много се грижат да не скучаеш и дори ни носеха „тихи игри”, защото виждаха, че сме двойка – на мъжете без компания им пращаха момичета да ги забавляват

Пукет – изненадващо приятно място, защото там няма плаж и съответно – туристи. Има стара част със сгради в колониален стил, галерии и дори кафенета, което е доста рядко срещано в Тайланд. Там си взехме стая на покрива на една къща за гости и един мотор под наем, с който ходихме до плажовете на острова. Най-хубавият, който открихме, беше Ката. Влади падна с мотора в една канавка и после се наложи да се запознаем с една тяхна болница (невероятно луксозна, като и цената беше такава), но се отърва само с уплах и повърхностни рани, които обаче му попречиха да плува след това. Там видяхме какво значи тропически дъжд и ядохме най-вкусната риба на света на един пазар.

Краби – стигнахме дотам с автобус, в който ни пуснаха филма „Kung-fu hassle” и в резултат сега го издирвам, за да разбера как свършва и се боя, че завинаги ще остана пристрастена към кунг-фу филмите . Настанихме се в една част от града, превзета от backpacker-ите, защото Краби не е нещо особено, а само изходната точка за екскурзии. Ние си направихме 2:
- До остров Ко Пи Пи с лодка, която спира на 4 места, за да плуваме с шнорхел, едно от които – в открито море. Това беше най-хубавият ми ден в Тайланд: преживяването е невероятно, защото все едно са те пуснали да плуваш в аквариум. До този момент си мислех, че такива неща мога да видя само във филмчетата по Discovery и никога не съм си представяла, че ще плувам сред стотици риби. Бяха толкова много и толкова шарени, че в първия момент получих сърцебиене и се задавих и трябваше да изплюя шнорхела и да подишам дълбоко, за да се успокоя. После обаче не можех да откъсна очи. Това е нещо, което според мен не може да се описва – то трябва да се преживее. Сигурно след такава гледка всички биха станали еколози . Спряхме и на плажа Ма Я, на който е сниман филма „Плажът”, който наистина е невероятно красиво място с най-финия и най-белия пясък, който съм виждала, но за съжаление магията си е отишла, защото там през 5 мин. стоварват поредната порция туристи, поради което по водата вече плуват мазни петна от бензина на лодките и плажните масла на къпещите се. Но всичко наоколо е невероятно красиво
- Записахме се и на разходка със слонове в една ферма за слонове. Ние се случихме на една 25-годишна слоница, която бавно ни разведе за около час, като спираше да си похапва с хобота. Оказа се, че тези слонове вечер ги пускат да си ходят из планините наоколо, защото иначе не могат да ги изхранят, така че те един вид идваха сутрин на работа и след края на „работния ден” се прибираха „вкъщи”. После видяхме и една пещера, водиха ни на една плантация за каучук, открихме, че ананасите не растат на дървета и същата вечер трябваше да тръгваме обратно към Банкок, за да се прибираме.

Последната спирка по пътя беше Хонконг:

Там прекарахме едва 5 часа, но успяхме да пътуваме с техния свръхбърз влак от летището до центъра, да се разходим с едно много ретро двуетажно трамвайче, да хапнем китайска храна – не така впечатляваща като тайландската, да се повозим на част от най-дългия покрит ескалатор в света, който преминава през половината град, и да видим и чуем шоуто Звук и светлина, което се вижда от 2 места в целия град, почва в 20 ч. всяка вечер и продължава само 15 мин, през които от двете страни на реката небостъргачите правят цветомузика и е много красиво.

Прекарахме и 9 часа в Дубай, но уви, само на летището, защото поискаха кожодерски условия, за да ни пуснат да се разходим из града. Грешката си беше наша, защото не се бяхме сетили да си изкараме виза по-рано.

Ето някои от по-интересните хора, които срещнахме по пътя:

Анисет и Виржини – млада двойка канадци-пчелари, които имат най-голямата ферма за биологичен мед в Северна Америка (по техните думи), които бяха страшно симпатични. Ето и сайта им: http://www.api-culture.com/ където можете да намерите и някои рецепти (уви, само на френски) за вкусни неща от мед, които можете да си сготвите.
От тях научих, че в момента близо 30% от пчелите в цял свят умират от някакво малко паяче, което живее под кожата им и това е голяма трагедия, защото никой не знае как да се справи с този проблем и съответно се опитват да го решат с химически методи, а пък пчелите се грижат за опрашването на дърветата и с 2 думи, нещата са по-навързани, отколкото си мислим. Дори вече имало фермери, които плащат, за да им занесат кошери по фермите, когато цъфнат дърветата, за да бъдат опрашени.
А Анисет и Виржини се опитват чрез естествен подбор да селектират най-добрата пчела-майка и поддържат връзки с пчелари от цял свят.

Една американка, която правеше доктурантура върху макаците
Срещнахме я в националния парк Као Яи, където тя наблюдаваше маймуните и записваше всяко тяхно действие в една машинка, която държеше в ръката си. Беше прекарала в парка 4 месеца и се опитваше да разбере как женските избират кой да ги оплоди, защото те се сношавали с всички мъжки в стадото, но могат да бъдат заплодени едва няколко дни в месеца. Нейната теория беше, че избирали алфа-самеца.

О и Чанг - тайландци-студенти
О, третокурсник англ. филология и върл роялист, който три пъти повтори “Allow me to introduce myself once again! How do you do!” (явно този урок му беше любимият :-) Заедно с Чанг, бъдещ инженер и по съвместителство будист, ни качиха на моторите си и ни разходиха из студентското градче, плажа и околностите и ни разказаха за бита на тайландците, за краля, бъдещите си творчески планове и пр. Бяха невероятно милички и симпатични и доведоха и приятелите си, за да ни запознаят

Видове транспорт, които ползвахме
- Самолет – за да се стигне до островите на юг, това е единственият приемлив вариант, когато си за кратко
- Влак – пътувахме трета класа, което си е преживяване само по себе си. Пейзажът беше много красив – оризови полета, бели птички, цъфнали храсти около гарите. През 5 мин. минава някоя леля, която продава нещо за ядене, което току-що е сготвила във вагон-ресторанта. На Влади му подариха амулет и му пяха песни с китари за добре дошъл в Тайланд и го черпиха с „меконг”. На мен не ми обърнаха никакво внимание. На гарата в Аютая се запознахме с един пенсионер-американец, който беше много развълнуван от факта, че ще се вози трета класа. Беше идвал на екскурзия в България през 60-те и помнеше Витоша.
- Скай трейн – това е най-бързият начин за придвижване из Банкок, който се слави с едни от най-сериозните задръствания в света. За него Влади си носеше фанела, за да не настине от силния климатик вътре. Това е тяхното надземно метро на 30-тина метра над земята. Впрочем струва почти колкото да се придвижваш и с такси.
- Автобус – веднъж се качихме в един пълен автобус, пред който чакаха още 50 човека. Никой не слезе, но пък за сметка на това почти всички чакащи се качиха!
- Такси – те са ярко розови или светло сини и ако си пуснат таксиметъра, са изключително евтини
- Тук-тук – това са таксита-мотоциклети, които имат двойна седалка зад шофьора, където цената подлежи на тежки и уморителни преговори. Нямам добри спомени от тях.
- Сонгсоу – не съм сигурна дали се произнася точно така, но това е нещо като нашите маршрутки, само че в пикап с две пейки отзад. Много популярно средство за придвижване из по-малките населени места.

Храна

Храната в Тайланд е божествена. Същевременно ако се спазваха европейските стандарти, ХЕИ щеше да е затворила вси чки места за хранене. Местните хора ядат на улицата. Всеки търговец си приготвя каквото има на неговата количка, а ти минаваш и си избираш от кого да си поръчаш. Всичко е абсолютно прясно и се готви пред теб. Също така се мие пред теб, от което малко ти минава апетита, но пък за 2 седмици нито веднъж не сме имали стомашни проблеми.

Така и не опитахме пържените скакалци и други буболечки, но имаше пържени цветя, например. Дори нещата, които ги има и тук, там имат по-хубав вкус. Например като си купиш печена царевица, те я мажат с палмово масло и става много по-вкусна.

При тях няма разлика между закуска, обяд и вечеря – по всяко време се яде ориз с нещо. Може да се каже, че нямат хляб – това, което минава за хляб често има зелен или розов пълнеж и е сладко. Най-вкусното нещо беше морската храна. Всичко е доста лютиво.

Един ден ни сервираха глинен съд, пълен с горещи въглени, върху който има съд с бульон и ти си поръчваш какво да ти сложат в него – те ти носят месото сурово, нарязват го пред теб, пускат го да ври в бульона с шепа фиде и ти връчват няколко клонки с подправки, от които си късаш и си слагаш в супата и така след 5 мин. сам си си сготвил вечерята.

Навсякъде има колички с храна, забучена на клечки, като в повечето случаи нямаш никаква представа какво точно ядеш. Също така навсякъде продават плодове, които ти обелват, нарязват и слагат в торбичка с пръчица, за да си ги бодеш. Правят и едни много хубави палачинки с банани и други плодове, а имат и един друг известен сладкиш – лепкав ориз с манго, но така и не успяхме да го опитаме, защото всеки път като го видехме вече бяхме преяли.

Храната винаги върви с прясно изцедени сокове или кокосови орехи, на които срязват капачето и ти ги дават със сламка. Имат и 3 вида местна бира + Хайнекен, както и тяхната ракия, Меконг, но те май не носят много на алкохол, а и климатът не предразполага към пиене

Забравих да спомена и че е невероятно евтино, така че една вечеря за двама с 4-5 различни яденета в нетуристическо място спокойно може да излезе 4-5 евро


Какво остана за следващите пъти?

Страшно много - старата столица Сухотай, Чанг май, Златният триъгълник в северната част на страната, малките и по-неизвестни части от крайбрежието, евентуално най-южните части, ако размириците спрат дотогава. Аз вече си мисля, че пътеводителите всъщност нанасят вреда, като популяризират красивите места. В Краби например единствените хотелчета, в които нямаше свободни места за спане бяха тези, които бяха препоръчани от Lonely Planet. И във всички случаи пътуване за 2 седмици е само за летовници. Aко искаш да усетиш страната, трябва да инвестираш време, за да научиш поне малко от езика й, за да можеш да общуваш с хората; не бива да бързаш и да имаш предварително начертан график, а да разчиташ на усета и интуицията си, за да откриваш неизвестното – поне такива според мен са истинските пътешественици. Някой ден и аз ще стана!

Обещавам скоро да онагледя пътеписа и със снимков материал, който остана на компютъра на Влади

2 comments:

ivata said...

Таня, трябва да пишеш по-често. Много ми е интересно да чета пътеписите ти. Сега ще чакам и снимков материал : )

Webcam said...

Hello. This post is likeable, and your blog is very interesting, congratulations :-). I will add in my blogroll =). If possible gives a last there on my blog, it is about the Webcam, I hope you enjoy. The address is http://webcam-brasil.blogspot.com. A hug.