Wednesday, 10 June 2009
Looking for Eric
Преди малко гледах новия филм на Ken Loach, Looking for Eric. Много ми хареса, макар че никак не съм любител на футбола. Аз поначало си падам по оптимистични филми и този ми подейства много зареждащо, макар че самият сюжет е леко дразнещ с някои малко идеалистични залитания - по някакъв начин ми напомни за късния Уди Алън, който винаги сякаш леко се занася с публиката. Хареса ми идеята за "малкия" човек, изправен пред проблеми, с които му се струва, че не може да се справи, но отговорът понякога е по-лесен, отколкото си мисли. Може би защото снощи си говорих с един приятел, който ми се оплака, че най-после е открил откъде идват проблемите му, но още не знае как да ги преодолее. Като малък другите деца му се подигравали и баща му винаги се държал зле с него, от което той си израдил такава защитна стена, че сега не усеща нищо и не може да я разбие, така че според него не може да се почувства щастлив и винаги му се струва, че хората, които обича, ще разберат какъв е в действителност и ще го напуснат.
Tuesday, 24 February 2009
Aржентина
Аржентина - какво видяхме ние за крайно недостатъчните 2 седмици там:
Буенос Айрес - огромен, космополитен, с изумително дълги улици, разположени в квадрати като в Стара Загора (видяхме улици, в които къщите стигаха номера до над 15 000 - не съм сбъркала нулите), горещ, с много зеленина, с метро, което стига до по-голямата част от центъра и абсолютно безумна система за градски автобуси: получаваш главоболие, ако се опиташ сам да се ориентираш как да стигнеш от А до Б, а в автобусите може да се плати само с монети, които се пускат в един апарат зад шофьора. По тази причина монетите бяха голяма ценност в града и никой не искаше да се разделя с тях.
Странното е, че градът има хем латино-американско, хем европейско излъчване, а същевременно на много места напомня на България през 80-те. На няколко пъти имах усещане, че се връщам във времето, като влизахме в ресторанти с възрастни сервитьори-мъже и карирани покривки по масите. Същевременно има места, които са много лъскави и модерни. Силно ме впечатли колко много книжарници има в този град - на някои улици са буквално през 10 метра. По будките с вестници също продават много книги. На снимката встрани е най-красивата книжарница, която видяхме - El Ateneo.
Друга забележителност са уличните графити - всеки втори е на политическа тема, повечето левичарски и малко екстремистки, като много от тях са страшно артистични.
Разгледахме типичните туристически забележителности, като гробището Реколета, където е погребана Ева Перон.
То прилича доста на парижкото Пер Лашез, но за разлика от него, в аржентинското повечето имена ми бяха непознати. Видяхме Casa Rosada (наистина е безумно розов цвят), в която все още се намира президентството им и от която Евита е помахвала на събраните отпред тълпи; площад 25-ти май, на който всеки четвъртък продължава да има митинги на майките на безследно изчезналите по време на военната диктатура през 70-те; сградата на Конгреса; паметника Обелиско; пропуснахме театър Колон, който беше в ремонт, но отидохме до една огромна метална скулптура - цвете, чиито листа вечер се затварят. Скулптурата е подарък на града от архитекта Едуардо Каталано и по всички пейки в околния парк имаше целуващи се двойки - не знам дали защото се случи 14 февруари.
Ла Бока е кварталът с най-туристическата улица Каминито, където се отбихме да видим и стадиона Ла Бомбонера заради Влади. От него започва единственото прекалено туристическо място в БА и ми се стори малко изкуствено, но пък и ние не навлязохме много навътре из квартала, защото и един от местните полицаи ни посъветва да не го правим дори посред бял ден. Бяхме и на неделния пазар в Сан Телмо, където има много хубава атмосфера и е пълно с музиканти, танцьори, кукловоди, антиквари и туристи, естествено. Накрая разгледахме и Японската градина, която била най-голямата извън Япония, но не беше особено забележителна.
Най-интересното за мен бяха двете милонги, на които отидохме - на едната се танцуваше танго в малка зала и всички тангероси бяха на ниво професионални танцьори. За разлика от Европа, тук има строга йерархия къде можеш да седнеш, поканите се отправят само с визуален контакт, и се оказа, че аз като непосветена съм направила голяма грешка, като съм влязла с кавалера си, защото никой няма право да ме покани, докато Влади не покани някоя друга (а той милият изобщо не може да танцува танго). Вторият път отидохме на милонга на открито, в един парк, където първо имаше шоу на двама световни шампиони по танго, след това открит урок и накрая DJ, като на екран зад него се прожектираха стари танго оркестри. Танцуваха от баби и дядовци до внуци, като хората бяха облечени всякак - имаше двойки с официални рокли, имаше и хора, излезли по домашни чехли. Тук вече Влади дискретно се скри и аз успях да потанцувам.
Делтата на р. Тигре - дотам се стига с влак и после могат да се хванат лодки до най-различни места. Ние отидохме до Лас Трес Бокас - много популярно място за разходки през уикенда за портеньосите (жителите на Б.А.). Вървиш покрай канали с жълтокафява вода и много симпатични къщички с градини от двете страни на каналите и можеш да си прекараш така целия ден. Пред всяка къща има малък кей и много от хората се разкарваха с лодки из каналите и дори се къпеха в тях. Бяхме си забравили фотоапарата и снимахме само няколко снимки с телефона.
Ушуая - малко симпатично градче в най-южната част на страната, кажи-речи последното населено място преди Антарктида, така че всичко се казваше "На края на света".
Къщите там са едно и двуетажни, пред всяка има различна пощенска кутия, и самото градче е разположено покрай канала Бийгъл, като наоколо се виждат много фотогенични остри върхове и времето се мени по часове. За трите дни там успяхме да отидем до остров Мартийо, на който живеят 5000 магеланови пингвина и да се разходим сред тях - те са малко скучни животни: само си стоят покрай брега и дори не се плашат от хората. Точно сега не бяха и в най-красивия си период, защото много от тях си сменяха козината, но беше интересно да ги наблюдаваш.
На път за там срещнахме и австрийски представител на популярното по този край на света хоби - обиколка на Латинска Америка с мотор. Жена му беше паднала с нейния мотор и сега той продължаваше сам. По-нататък продължихме да срещаме хора, които правеха обиколки на света с мотори - бяха напуснали работа и си говорехме, че след тригодишни пътешествия из някакви невероятни места едва ли човек може лесно да се върне на работа в офис от 9 до 5.
Един ден се разходихме до ледника Мартиал, който не е толкова забележителен като синия Перито Морено в Ел Калафате, защото е в планината, а не във водата, а и за да се разходиш по него трябва специална екипировка и водач, така че както повечето хора ние само взехме лифта до началото и после се катерихме 2 часа по планинската пътека, докато стигнем в подножието на ледника, откъдето имаше страхотна гледка надолу към Ушуая.
Един ден отделихме и на националния парк Тиера дел Фуего (Огнена земя), който започва с туристическото влакче "Tren del fin del Mundo" (нищо особено),
което води недалеч от най-южния пощенски пункт, където един мустакат пощаджия удря печат в паспортите, на които пише "края на света" :)
Видяхме много коне (уви, не са диви), страшно много зайци и интересни патици и птички. Впрочем зайците, както и бобрите, са били пренесени в Тиера дел Фуего от други континенти и понеже не са имали естествени врагове, са се размножили в такива размери, че срещу зайците е трябвало да пуснат някаква болест, която им разяждала дробовете, а за бобрите са почнали да плащат по 50 песоса на бройка, но нямало желаещи, защото било тежко бъхтане да убиеш такова животно, понеже те ставали направо добичета от по метър и половина.
Водопадите Игуасу - водопадите са изключително впечатляващи. Намират се на река Игуасу на границата между Бразилия и Аржентина. Някога са били на територията на Парагвай, но след войната помежду им тази най-бедна държава от трите няма достъп до тях.
Те всъщност са дълга редица от водопади, които се разглеждат по пътеки покрай брега или построени върху водата, и гледката от двете страни на реката е доста различна. На аржентинския бряг до тях се стига с открито влакче, а в бразилската част - с автобус. Най-големият водопад се казва "Дяволското гърло", но той не ме впечатли толкова много, понеже не може да се види добре отблизо заради постоянния облак от водни пръски край него. Всички останали бяха много по-фотогенични и до някои от тях можеш да стигнеш толкова близо, че няма начин да останеш сух. В аржентинската страна видяхме много повече животни: коати - много сладко на вид животинче, нещо като смесица от енот и мравояд, което толкова е свикнало с хората в парка, че се вдига на две лапи по краката ти, за да подуши дали не носиш храна, но всъщност си е истински хищник и ние гледахме битка на 10-тина коатита, които разкъсаха някаква торбичка с храна. За съжаление точно този ден бяхме забравили да си вземем фотоапарата, така че нямаме нито една снимка от аржентинската страна на водопадите, но едва ли някога ще ги забравим. Видяхме и тукан, много красиви пеперуди, както и разни птици, на които не им знам името.
Карнавала в Гуалегуаячу - оказа се, че това е четвъртия по големина карнавал в света, макар че се провежда в това нищо и никакво градче на границата с Уругвай, което е абсолютно заспало през останата част от годината.
Градчето беше много тихо и спокойно, а самият карнавал се провежда всяка събота от средата на януари до края на февруари на една специална платформа на някогашната им гара, където трябва да си купиш места за трибуните и гледаш как минава шествието. Аз всъщност не бях наясно, че това си е сериозно състезание и ние бяхме там за нещо като полуфиналите :) Различните школи дефилират за по 90 мин. всяка и после има по 15 мин. почивка, костюмите са фантастични, танцьорите дават всичко от себе си, а през публиката непрекъснато минават някакви хора, продаващи нещо. Само не знаех, че всъщност всяка школа си има собствена песен, така че на практика слушаш една и съща мелодия по час и половина. Ние останахме само докъм 3 ч. сутринта, защото на другия ден ни чакаше 15-часов полет наобратно, но преживяването определено си струваше.
Един надпис ни преследваше през целия град - още преди да влезем го виждахме на големи плакати, а после - на тениски, по колите, по магазините: "No a la papeleras, si a la vida". Оказа се, че местните хора протестират срещу изграждането на някакъв завод за хартия от другата страна на реката в съседното градче в Уругвай, но те въпреки протестите бяха отворили завода и в резултат сега мостът между двете градчета беше затворен.
Зърнахме и по малко от съдедните страни
В Чили: Сантяго. Бяха ни наплашили, че Сантяго е грозен и нямало нищо за гледане, но ние пристигнахме вечерта и кварталът, в който спахме, Белависта, се оказа много оживен и страхотно красив - на нашата улица беше тихо, с осветени красиви къщи, с изрисувани много артистично стени, интересни пейки. На съседната улица беше пълно с хора, заведения, ресторанти... Имаше и неща като в Истанбул - хора, на които им лъскат обувките, докато си четат вестника.
И Валпарайсо (викат му Валпо на галено) - град под защитата на Юнеско на 90 км от Сантяго. Разположен е на хълм около залив и в долната си част е мизерен и няма нищо забележително, но като се качиш по някоя от 15-те въжени линии към по-високите места и попадаш в друг свят: нещо като артистично Столипиново: къщи, строени с подръчни материали, като всяка е с различен цвят, невероятно много котки, много зеленина. Има една част, която се казва Музей под открито небе, защото 20-тина стени са изрисувани от техни известни художници. Има други места, от които има хубава гледка надолу към целия град. Това е място, където можеш да снимаш буквално всяко ъгълче - толкова е живописно. След като се поуморихме да сновем нагоре-надолу (май пробвахме 4 от асансьорчетата), взехме автобус до Пиня дел Мар (чилийският Слънчев бряг) - съседен курорт, който се слави с по-хубавите си плажове, за да топнем крак в Тихия океан и да видим залеза в него.
В Бразилия: Фос де Игуасу - истината е, че само минахме оттам, но градът е известен с това, че е създаден изкуствено заради строежа на доскоро най-големия ВЕЦ в света Итайпу, до който се организираха безплатни екскурзии, но не успяхме да стигнем дотам. Впрочем малко неприятно усещане ми остана от този град, защото ни бяха наплашили колко е опасно за чужденци там, което по някакъв начин ме караше да се чувствам кофти, без да ми се е случило нещо лошо.
В Парагвай: Сиудад дел Есте. Решихме само да се пробваме да минем границата, защото по принцип това е една от двете страни в Южна Америка, за които все още ни трябват визи. Взехме градски автобус от Фос. Границата с Парагвай минава по един мост, покрай който има много мотори-таксита и от двете страни на моста има по около метър разстояние, по което минават много пешеходци, но чухме, че не било съвсем безопасно, така че решихме да не рискуваме пеша. Зоната след границата е нещо като огромно Илиенци: "молове", в които се продава всичко, което може да си представите, включително техника, която според Влади е излязла преди 2 седмици и вероятно дори все още не е пусната официално на пазара в Европа, а пред тях - алъшвериш с фалшификати на всякакви възможни стоки. На връщане се опитахме да платим с аржентински песоси на шофьора на автобуса и той каза, че не може (на отиване можеше), но въпреки това ни качи, междувременно в задръстването по някакъв начин успя да обмени парите ни с някакви улични търговци и ни върна ресто :)
И на идване в САЩ: Ню Йорк. Малко ме разочарова този град, затова няма да го описвам сега, а ще му дам втори шанс лятото, когато се надявам да го видя в по-добра светлина (и при неминусова температура). Все пак имахме само 8 часа, така че не сме видели кой знае колко. Хареса ми гледката от Empire State Building и ме впечатли един надпис на някакъв площад, че на него имало 14 дървета. Тъжно, нали?
На това пътуване се наложи да се придвижваме предимно със самолети, защото разстоянията са огромни и за толкова кратко време нямахме голям избор. По принцип жп-системата в Аржентина е доста слабо развита. Британците са я започнали, но след това не е поддържана и сега повечето хора пътуват с автобуси, които са доста удобни, защото седалките могат да се разтягат като легла.
Храната не беше много екзотична - основната част от всяко меню е грилът (parilla), понеже аржентинците имат много земя, отглеждат много добитък, специално телешкото се слави като едно от най-вкусните в света. Вегетарианците трудно биха оцелели там, макар че и плодовете бяха много вкусни, и доматите имаха вкус на онези отпреди ерата на нитратите. Рибата, която опитахме, също не беше никак лоша. Май не сме яли нищо особено екзотично, но пък и въпреки скромните ми познания по испански, почти никога не знаехме какво точно си поръчваме, защото основната част от менюто е от коя част на животното си поръчваш... Но навсякъде имаше прясно изцедени сокове, а в един забележителен ресторант в Сантяго, La piojera, пихме теремото (земетресение) - вино със сметанов сладолед на снимката отстрани. Не останах очарована. А иначе аржентинското вино в момента изживява подем - след като години наред страната е произвеждала огромно количество и абсолютно всичко се е изпивало на вътрешния пазар, сега вече се изнася и казват, че от външната конкуренция е станало още по-добро.
Най-интересната напитка в Аржентина е мате и всичко живо я пие навсякъде, макар че не може да се поръча в заведение, така че всеки си носи собствена чаша, сламка и термос, за да си я приготвя през деня. В заведенията само ти пълнят термоса с топла вода. Казват, че матето утолявало жаждата и те държи бодър, а в онзи климат това е доста важно.
Приготвя се, като в една чаша, обикновено направена от кратунка, се сипва почти до горе от yerba mate (разновидност на бодливата зеленика), пълни се с вода около 80 градуса и се пие през сламка (bombilla), която не позволява на треволяка да мине през нея. Някои от чашите и сламките са направо произведения на изкуството - в Ушуая попаднахме на занаятчия, който правеше много красиви сламки с монети от различни страни. На вкус матето е доста горчиво и в различните части на страната се пие със или без захар. Ето и един щанд с кратунки за мате на пазара в Сан Телмо.
Честно казано бих отишла отново и в Аржентина, и в Чили - хората са невероятно открити, симпатични и желаещи да помогнат. Дори продавачите не придобиват типичния "търговски манталитет". Нито за миг не съм се чувствала в опасност. Следващият път ще съм много по-добре подготвена за танго сцената и бих отишла дори само за това. Освен това остана да видим Селта, Мендоса, Барилоче, Розарио, а и Колония и Монтевидео, които са съвсем наблизо в съседен Уругвай.
Буенос Айрес - огромен, космополитен, с изумително дълги улици, разположени в квадрати като в Стара Загора (видяхме улици, в които къщите стигаха номера до над 15 000 - не съм сбъркала нулите), горещ, с много зеленина, с метро, което стига до по-голямата част от центъра и абсолютно безумна система за градски автобуси: получаваш главоболие, ако се опиташ сам да се ориентираш как да стигнеш от А до Б, а в автобусите може да се плати само с монети, които се пускат в един апарат зад шофьора. По тази причина монетите бяха голяма ценност в града и никой не искаше да се разделя с тях.
Странното е, че градът има хем латино-американско, хем европейско излъчване, а същевременно на много места напомня на България през 80-те. На няколко пъти имах усещане, че се връщам във времето, като влизахме в ресторанти с възрастни сервитьори-мъже и карирани покривки по масите. Същевременно има места, които са много лъскави и модерни. Силно ме впечатли колко много книжарници има в този град - на някои улици са буквално през 10 метра. По будките с вестници също продават много книги. На снимката встрани е най-красивата книжарница, която видяхме - El Ateneo.
Друга забележителност са уличните графити - всеки втори е на политическа тема, повечето левичарски и малко екстремистки, като много от тях са страшно артистични.
Разгледахме типичните туристически забележителности, като гробището Реколета, където е погребана Ева Перон.
То прилича доста на парижкото Пер Лашез, но за разлика от него, в аржентинското повечето имена ми бяха непознати. Видяхме Casa Rosada (наистина е безумно розов цвят), в която все още се намира президентството им и от която Евита е помахвала на събраните отпред тълпи; площад 25-ти май, на който всеки четвъртък продължава да има митинги на майките на безследно изчезналите по време на военната диктатура през 70-те; сградата на Конгреса; паметника Обелиско; пропуснахме театър Колон, който беше в ремонт, но отидохме до една огромна метална скулптура - цвете, чиито листа вечер се затварят. Скулптурата е подарък на града от архитекта Едуардо Каталано и по всички пейки в околния парк имаше целуващи се двойки - не знам дали защото се случи 14 февруари.
Ла Бока е кварталът с най-туристическата улица Каминито, където се отбихме да видим и стадиона Ла Бомбонера заради Влади. От него започва единственото прекалено туристическо място в БА и ми се стори малко изкуствено, но пък и ние не навлязохме много навътре из квартала, защото и един от местните полицаи ни посъветва да не го правим дори посред бял ден. Бяхме и на неделния пазар в Сан Телмо, където има много хубава атмосфера и е пълно с музиканти, танцьори, кукловоди, антиквари и туристи, естествено. Накрая разгледахме и Японската градина, която била най-голямата извън Япония, но не беше особено забележителна.
Най-интересното за мен бяха двете милонги, на които отидохме - на едната се танцуваше танго в малка зала и всички тангероси бяха на ниво професионални танцьори. За разлика от Европа, тук има строга йерархия къде можеш да седнеш, поканите се отправят само с визуален контакт, и се оказа, че аз като непосветена съм направила голяма грешка, като съм влязла с кавалера си, защото никой няма право да ме покани, докато Влади не покани някоя друга (а той милият изобщо не може да танцува танго). Вторият път отидохме на милонга на открито, в един парк, където първо имаше шоу на двама световни шампиони по танго, след това открит урок и накрая DJ, като на екран зад него се прожектираха стари танго оркестри. Танцуваха от баби и дядовци до внуци, като хората бяха облечени всякак - имаше двойки с официални рокли, имаше и хора, излезли по домашни чехли. Тук вече Влади дискретно се скри и аз успях да потанцувам.
Делтата на р. Тигре - дотам се стига с влак и после могат да се хванат лодки до най-различни места. Ние отидохме до Лас Трес Бокас - много популярно място за разходки през уикенда за портеньосите (жителите на Б.А.). Вървиш покрай канали с жълтокафява вода и много симпатични къщички с градини от двете страни на каналите и можеш да си прекараш така целия ден. Пред всяка къща има малък кей и много от хората се разкарваха с лодки из каналите и дори се къпеха в тях. Бяхме си забравили фотоапарата и снимахме само няколко снимки с телефона.
Ушуая - малко симпатично градче в най-южната част на страната, кажи-речи последното населено място преди Антарктида, така че всичко се казваше "На края на света".
Къщите там са едно и двуетажни, пред всяка има различна пощенска кутия, и самото градче е разположено покрай канала Бийгъл, като наоколо се виждат много фотогенични остри върхове и времето се мени по часове. За трите дни там успяхме да отидем до остров Мартийо, на който живеят 5000 магеланови пингвина и да се разходим сред тях - те са малко скучни животни: само си стоят покрай брега и дори не се плашат от хората. Точно сега не бяха и в най-красивия си период, защото много от тях си сменяха козината, но беше интересно да ги наблюдаваш.
На път за там срещнахме и австрийски представител на популярното по този край на света хоби - обиколка на Латинска Америка с мотор. Жена му беше паднала с нейния мотор и сега той продължаваше сам. По-нататък продължихме да срещаме хора, които правеха обиколки на света с мотори - бяха напуснали работа и си говорехме, че след тригодишни пътешествия из някакви невероятни места едва ли човек може лесно да се върне на работа в офис от 9 до 5.
Един ден се разходихме до ледника Мартиал, който не е толкова забележителен като синия Перито Морено в Ел Калафате, защото е в планината, а не във водата, а и за да се разходиш по него трябва специална екипировка и водач, така че както повечето хора ние само взехме лифта до началото и после се катерихме 2 часа по планинската пътека, докато стигнем в подножието на ледника, откъдето имаше страхотна гледка надолу към Ушуая.Един ден отделихме и на националния парк Тиера дел Фуего (Огнена земя), който започва с туристическото влакче "Tren del fin del Mundo" (нищо особено),
което води недалеч от най-южния пощенски пункт, където един мустакат пощаджия удря печат в паспортите, на които пише "края на света" :)Видяхме много коне (уви, не са диви), страшно много зайци и интересни патици и птички. Впрочем зайците, както и бобрите, са били пренесени в Тиера дел Фуего от други континенти и понеже не са имали естествени врагове, са се размножили в такива размери, че срещу зайците е трябвало да пуснат някаква болест, която им разяждала дробовете, а за бобрите са почнали да плащат по 50 песоса на бройка, но нямало желаещи, защото било тежко бъхтане да убиеш такова животно, понеже те ставали направо добичета от по метър и половина.
Водопадите Игуасу - водопадите са изключително впечатляващи. Намират се на река Игуасу на границата между Бразилия и Аржентина. Някога са били на територията на Парагвай, но след войната помежду им тази най-бедна държава от трите няма достъп до тях.
Те всъщност са дълга редица от водопади, които се разглеждат по пътеки покрай брега или построени върху водата, и гледката от двете страни на реката е доста различна. На аржентинския бряг до тях се стига с открито влакче, а в бразилската част - с автобус. Най-големият водопад се казва "Дяволското гърло", но той не ме впечатли толкова много, понеже не може да се види добре отблизо заради постоянния облак от водни пръски край него. Всички останали бяха много по-фотогенични и до някои от тях можеш да стигнеш толкова близо, че няма начин да останеш сух. В аржентинската страна видяхме много повече животни: коати - много сладко на вид животинче, нещо като смесица от енот и мравояд, което толкова е свикнало с хората в парка, че се вдига на две лапи по краката ти, за да подуши дали не носиш храна, но всъщност си е истински хищник и ние гледахме битка на 10-тина коатита, които разкъсаха някаква торбичка с храна. За съжаление точно този ден бяхме забравили да си вземем фотоапарата, така че нямаме нито една снимка от аржентинската страна на водопадите, но едва ли някога ще ги забравим. Видяхме и тукан, много красиви пеперуди, както и разни птици, на които не им знам името.
Карнавала в Гуалегуаячу - оказа се, че това е четвъртия по големина карнавал в света, макар че се провежда в това нищо и никакво градче на границата с Уругвай, което е абсолютно заспало през останата част от годината.
Градчето беше много тихо и спокойно, а самият карнавал се провежда всяка събота от средата на януари до края на февруари на една специална платформа на някогашната им гара, където трябва да си купиш места за трибуните и гледаш как минава шествието. Аз всъщност не бях наясно, че това си е сериозно състезание и ние бяхме там за нещо като полуфиналите :) Различните школи дефилират за по 90 мин. всяка и после има по 15 мин. почивка, костюмите са фантастични, танцьорите дават всичко от себе си, а през публиката непрекъснато минават някакви хора, продаващи нещо. Само не знаех, че всъщност всяка школа си има собствена песен, така че на практика слушаш една и съща мелодия по час и половина. Ние останахме само докъм 3 ч. сутринта, защото на другия ден ни чакаше 15-часов полет наобратно, но преживяването определено си струваше.
Един надпис ни преследваше през целия град - още преди да влезем го виждахме на големи плакати, а после - на тениски, по колите, по магазините: "No a la papeleras, si a la vida". Оказа се, че местните хора протестират срещу изграждането на някакъв завод за хартия от другата страна на реката в съседното градче в Уругвай, но те въпреки протестите бяха отворили завода и в резултат сега мостът между двете градчета беше затворен.Зърнахме и по малко от съдедните страни
В Чили: Сантяго. Бяха ни наплашили, че Сантяго е грозен и нямало нищо за гледане, но ние пристигнахме вечерта и кварталът, в който спахме, Белависта, се оказа много оживен и страхотно красив - на нашата улица беше тихо, с осветени красиви къщи, с изрисувани много артистично стени, интересни пейки. На съседната улица беше пълно с хора, заведения, ресторанти... Имаше и неща като в Истанбул - хора, на които им лъскат обувките, докато си четат вестника.
И Валпарайсо (викат му Валпо на галено) - град под защитата на Юнеско на 90 км от Сантяго. Разположен е на хълм около залив и в долната си част е мизерен и няма нищо забележително, но като се качиш по някоя от 15-те въжени линии към по-високите места и попадаш в друг свят: нещо като артистично Столипиново: къщи, строени с подръчни материали, като всяка е с различен цвят, невероятно много котки, много зеленина. Има една част, която се казва Музей под открито небе, защото 20-тина стени са изрисувани от техни известни художници. Има други места, от които има хубава гледка надолу към целия град. Това е място, където можеш да снимаш буквално всяко ъгълче - толкова е живописно. След като се поуморихме да сновем нагоре-надолу (май пробвахме 4 от асансьорчетата), взехме автобус до Пиня дел Мар (чилийският Слънчев бряг) - съседен курорт, който се слави с по-хубавите си плажове, за да топнем крак в Тихия океан и да видим залеза в него.
В Бразилия: Фос де Игуасу - истината е, че само минахме оттам, но градът е известен с това, че е създаден изкуствено заради строежа на доскоро най-големия ВЕЦ в света Итайпу, до който се организираха безплатни екскурзии, но не успяхме да стигнем дотам. Впрочем малко неприятно усещане ми остана от този град, защото ни бяха наплашили колко е опасно за чужденци там, което по някакъв начин ме караше да се чувствам кофти, без да ми се е случило нещо лошо.
В Парагвай: Сиудад дел Есте. Решихме само да се пробваме да минем границата, защото по принцип това е една от двете страни в Южна Америка, за които все още ни трябват визи. Взехме градски автобус от Фос. Границата с Парагвай минава по един мост, покрай който има много мотори-таксита и от двете страни на моста има по около метър разстояние, по което минават много пешеходци, но чухме, че не било съвсем безопасно, така че решихме да не рискуваме пеша. Зоната след границата е нещо като огромно Илиенци: "молове", в които се продава всичко, което може да си представите, включително техника, която според Влади е излязла преди 2 седмици и вероятно дори все още не е пусната официално на пазара в Европа, а пред тях - алъшвериш с фалшификати на всякакви възможни стоки. На връщане се опитахме да платим с аржентински песоси на шофьора на автобуса и той каза, че не може (на отиване можеше), но въпреки това ни качи, междувременно в задръстването по някакъв начин успя да обмени парите ни с някакви улични търговци и ни върна ресто :)
И на идване в САЩ: Ню Йорк. Малко ме разочарова този град, затова няма да го описвам сега, а ще му дам втори шанс лятото, когато се надявам да го видя в по-добра светлина (и при неминусова температура). Все пак имахме само 8 часа, така че не сме видели кой знае колко. Хареса ми гледката от Empire State Building и ме впечатли един надпис на някакъв площад, че на него имало 14 дървета. Тъжно, нали?На това пътуване се наложи да се придвижваме предимно със самолети, защото разстоянията са огромни и за толкова кратко време нямахме голям избор. По принцип жп-системата в Аржентина е доста слабо развита. Британците са я започнали, но след това не е поддържана и сега повечето хора пътуват с автобуси, които са доста удобни, защото седалките могат да се разтягат като легла.
Храната не беше много екзотична - основната част от всяко меню е грилът (parilla), понеже аржентинците имат много земя, отглеждат много добитък, специално телешкото се слави като едно от най-вкусните в света. Вегетарианците трудно биха оцелели там, макар че и плодовете бяха много вкусни, и доматите имаха вкус на онези отпреди ерата на нитратите. Рибата, която опитахме, също не беше никак лоша. Май не сме яли нищо особено екзотично, но пък и въпреки скромните ми познания по испански, почти никога не знаехме какво точно си поръчваме, защото основната част от менюто е от коя част на животното си поръчваш... Но навсякъде имаше прясно изцедени сокове, а в един забележителен ресторант в Сантяго, La piojera, пихме теремото (земетресение) - вино със сметанов сладолед на снимката отстрани. Не останах очарована. А иначе аржентинското вино в момента изживява подем - след като години наред страната е произвеждала огромно количество и абсолютно всичко се е изпивало на вътрешния пазар, сега вече се изнася и казват, че от външната конкуренция е станало още по-добро.
Най-интересната напитка в Аржентина е мате и всичко живо я пие навсякъде, макар че не може да се поръча в заведение, така че всеки си носи собствена чаша, сламка и термос, за да си я приготвя през деня. В заведенията само ти пълнят термоса с топла вода. Казват, че матето утолявало жаждата и те държи бодър, а в онзи климат това е доста важно.
Приготвя се, като в една чаша, обикновено направена от кратунка, се сипва почти до горе от yerba mate (разновидност на бодливата зеленика), пълни се с вода около 80 градуса и се пие през сламка (bombilla), която не позволява на треволяка да мине през нея. Някои от чашите и сламките са направо произведения на изкуството - в Ушуая попаднахме на занаятчия, който правеше много красиви сламки с монети от различни страни. На вкус матето е доста горчиво и в различните части на страната се пие със или без захар. Ето и един щанд с кратунки за мате на пазара в Сан Телмо.Честно казано бих отишла отново и в Аржентина, и в Чили - хората са невероятно открити, симпатични и желаещи да помогнат. Дори продавачите не придобиват типичния "търговски манталитет". Нито за миг не съм се чувствала в опасност. Следващият път ще съм много по-добре подготвена за танго сцената и бих отишла дори само за това. Освен това остана да видим Селта, Мендоса, Барилоче, Розарио, а и Колония и Монтевидео, които са съвсем наблизо в съседен Уругвай.
Sunday, 20 January 2008
До Банкок и назад
Пътепис за едно вълшебно пътуване из Тайланд
Това е страната, в която:
1. Видях прекрасни места и гледки
2. Ядох най-вкусната храна през живота си
3. Срещнах най-милите и гостроприемни хора
4. Искам непременно да отида пак
Местата, които посетихме
Банкок – изключително оживен град. С огромни сгради, невероятна пътна инфраструктура и трафик, много неща за гледане, огромни контрасти като супер луксозни молове и мизерни къщи покрай каналите. Впрочем въпреки повсеместната бедност, всички караха почти чисто нови коли.
Най-интересните неща в Банкок:
Многото будистки храмове – във всеки от тях има по някоя известна статуя на Буда, като мен най-много ме впечатли легналият (Wat Pho) и големият изправен Буда, както и гледката от един храм, до който се стигаше с лодка през реката (Wat Arun). На религиозните празници хората си купуват едни златни листчета, с които лепят позлата върху статуите на Буда, освен това имат много симпатични ритуали, като например пускат дребни монети в едни метални съдинки, преливат благовонни масла в едни други съдинки, оставят много красиви живи цветя и ароматни пръчици пред храмовете и пляскат пред цъфналите дървета. А монасите имат роби с различни оттенъци на охра и оранжево и нямат нищо против да ги снимат. Ако си жена обаче нямаш право да ги докосваш и затова внимават, като се приближиш опасно близо :)
Музеят на Джим Томпсън – този човек е работел в нещо като организацията-предшественик на ЦРУ. Като се прибрал в Ню Йорк, решил, че там е доста скучно и се върнал в Банкок, пратил малко мостри сурова коприна из Европа и направил страшно печеливш бизнес от износа й, с парите купил стари тайландски къщи и ги пренесъл в „имението” си, което в момента е музей, защото е запълнил къщите с красиви вещи и старинни скулптури, мебели и предмети от региона и определено си струва да се види. Впрочем въпросният Джим изчезнал безследно и мистериозно през 60-те и има доста теории какво му се е случило.
Пазарите – най-големият сред тях е Чатачък, който наистина е чудовищно голям, продава се всичко и се провежда всеки уикенд. Там е малко като капалъчаршия – в смисъл, че пазарлъкът е превърнат в изкуство. Аз си купих една дървена позлатена маска на Буда и едва последния ден научих, че за да изнесеш какъвто и да е образ на Буда от страната, трябва да имаш разрешение от някаква специална комисия, така че сега се оказах контрабандист. Ходихме и на пазара на амулетите, но за съжаление не успяхме да видим плаващия пазар, защото той е доста далеч от Банкок и за да стигнем навреме, трябваше да станем в 6.30 ч., което нито веднъж не успяхме да направим.
Киното – това беше най-луксозният салон, в който съм влизала, последна дума на техниката откъм звук и картина. Преди всеки филм пускат химна, всички зрители стават и гледат нещо като едновремешните прегледи, само че посветени на краля им. Искахме да гледаме местен филм, защото някои от тях са със субтитри на английски, но отидохме към 11 вечера и вече имаше прожекции само на холивудски филми, така че гледахме „Елизабет”
Нашият хотел „Атланта”: тъкмо честваше 50-та година, откакто фоайето му не е променяно. На входа на хотела пише “No sex tourists welcome”, макар че се намира насред квартала с девойките, които се занимават с тази дейност. Имаше си басейн и много симпатична градина в двора, но така и не успяхме да ги пробваме. А проституцията заслужава отделна тема, но няма да се спирам сега, защото ми действа подтискащо.
Ходихме и на малка екскурзия до един остров без автомобили на река Чао Прая – казва се Ко Крет, където гледахме как се прави някакъв традиционен и много нездравословен на вид сладкиш, хапнахме и се разходихме.
В Банкок останахме 6 дни, за да посрещнем новата година с фойерверки. Самото празненство беше леко разочароващо – имаше страшно много народ, главно младежи, които отброиха от 60 до 1 и после... не последва нищо: нямаше наздравици (будистите не пият), не се целуваха или прегръщаха (такъв показ на чувства на обществени места там се смята за вулгарен), не пееха (не знам защо – по принцип обожават караоке). Затова пък много се снимаха – навсякъде и с изключително професионални фотоапарати, като повечето си носеха и стативи. Обаче точно в полунощ имаше впечатляващи фойерверки, а преди това бяхме изгледали една програма в парка срещу двореца, където много семейства си бяха разпънали софри и си правеха пикник и пускаха хвърчила, докато гледаха като нас традиционните танци и своите поп и фолк-звезди.
На 1 януари заминахме за
Аютая – много симпатично градче, в което си взехме колела под наем, с които по залез слънце обиколихме многото храмове, пръснати из парковете на града. Оттам взехме влак (трета класа), за да отидем до
Националния парк Као Яи – резерват, в който се наложи да пътуваме на автостоп, защото вътре разстоянията са огромни и няма транспорт. Влади силно се притесняваше да не го изяде някоя кобра. Ходихме на нощно сафари и видяхме много маймуни, сърни, една лициса, няколко бодливи свинчета, но уви, точно този ден нито един тигър или слон. На другия ден обаче в рекичката покрай пътеката видяхме крокодил, който се припичаше на слънце. А сутринта се събудихме от любовната песен на гибоните, които също не можахме да зърнем. Ходихме и до водопада, от който скача Леонардо ди Каприо във филма Плажът, но нас ни достраша да последваме примера му. Той все пак сигурно е ползвал каскадьор. От там тръгнахме към
Сри Рача – само че по пътя се запознахме с един студент, който ни рекламира неговото градче и отидохме да спим в студентското общежитие за чуждестранни студенти, а той и приятеля му ни разведоха из града (уви, няма го на моята карта и сега не мога да се сетя как се казваше). На другия ден се разходихме до остров Ко Си Чанг, който е много тих и спокоен и след като разгледахме забележителностите за около час-два с един тук-тук, отидохме на плажа и поплувахме. После вечеряхме на брега на морето и се прибрахме в Банкок, за да вземем на другата сутрин самолет за
Патонг – единственото неприятно място, където отседнахме: нещо като тайландския Слънчев бряг. Местни хора почти няма, освен обслужващия персонал. Плажът – пренаселен; западен тип ресторанти с пици и хамбургери + много пияни и неприятни на вид англичани и скандинавци, дошли заради баровете и проститутките. Като седнеш някъде, на единия телевизор дават тенис, на съседния голф, а до него – футбол и хората избират на кой бар да седнат според предпочитанията си за спорт. Единственото интересно беше, че на баровете много се грижат да не скучаеш и дори ни носеха „тихи игри”, защото виждаха, че сме двойка – на мъжете без компания им пращаха момичета да ги забавляват
Пукет – изненадващо приятно място, защото там няма плаж и съответно – туристи. Има стара част със сгради в колониален стил, галерии и дори кафенета, което е доста рядко срещано в Тайланд. Там си взехме стая на покрива на една къща за гости и един мотор под наем, с който ходихме до плажовете на острова. Най-хубавият, който открихме, беше Ката. Влади падна с мотора в една канавка и после се наложи да се запознаем с една тяхна болница (невероятно луксозна, като и цената беше такава), но се отърва само с уплах и повърхностни рани, които обаче му попречиха да плува след това. Там видяхме какво значи тропически дъжд и ядохме най-вкусната риба на света на един пазар.
Краби – стигнахме дотам с автобус, в който ни пуснаха филма „Kung-fu hassle” и в резултат сега го издирвам, за да разбера как свършва и се боя, че завинаги ще остана пристрастена към кунг-фу филмите . Настанихме се в една част от града, превзета от backpacker-ите, защото Краби не е нещо особено, а само изходната точка за екскурзии. Ние си направихме 2:
- До остров Ко Пи Пи с лодка, която спира на 4 места, за да плуваме с шнорхел, едно от които – в открито море. Това беше най-хубавият ми ден в Тайланд: преживяването е невероятно, защото все едно са те пуснали да плуваш в аквариум. До този момент си мислех, че такива неща мога да видя само във филмчетата по Discovery и никога не съм си представяла, че ще плувам сред стотици риби. Бяха толкова много и толкова шарени, че в първия момент получих сърцебиене и се задавих и трябваше да изплюя шнорхела и да подишам дълбоко, за да се успокоя. После обаче не можех да откъсна очи. Това е нещо, което според мен не може да се описва – то трябва да се преживее. Сигурно след такава гледка всички биха станали еколози . Спряхме и на плажа Ма Я, на който е сниман филма „Плажът”, който наистина е невероятно красиво място с най-финия и най-белия пясък, който съм виждала, но за съжаление магията си е отишла, защото там през 5 мин. стоварват поредната порция туристи, поради което по водата вече плуват мазни петна от бензина на лодките и плажните масла на къпещите се. Но всичко наоколо е невероятно красиво
- Записахме се и на разходка със слонове в една ферма за слонове. Ние се случихме на една 25-годишна слоница, която бавно ни разведе за около час, като спираше да си похапва с хобота. Оказа се, че тези слонове вечер ги пускат да си ходят из планините наоколо, защото иначе не могат да ги изхранят, така че те един вид идваха сутрин на работа и след края на „работния ден” се прибираха „вкъщи”. После видяхме и една пещера, водиха ни на една плантация за каучук, открихме, че ананасите не растат на дървета и същата вечер трябваше да тръгваме обратно към Банкок, за да се прибираме.
Последната спирка по пътя беше Хонконг:
Там прекарахме едва 5 часа, но успяхме да пътуваме с техния свръхбърз влак от летището до центъра, да се разходим с едно много ретро двуетажно трамвайче, да хапнем китайска храна – не така впечатляваща като тайландската, да се повозим на част от най-дългия покрит ескалатор в света, който преминава през половината град, и да видим и чуем шоуто Звук и светлина, което се вижда от 2 места в целия град, почва в 20 ч. всяка вечер и продължава само 15 мин, през които от двете страни на реката небостъргачите правят цветомузика и е много красиво.
Прекарахме и 9 часа в Дубай, но уви, само на летището, защото поискаха кожодерски условия, за да ни пуснат да се разходим из града. Грешката си беше наша, защото не се бяхме сетили да си изкараме виза по-рано.
Ето някои от по-интересните хора, които срещнахме по пътя:
Анисет и Виржини – млада двойка канадци-пчелари, които имат най-голямата ферма за биологичен мед в Северна Америка (по техните думи), които бяха страшно симпатични. Ето и сайта им: http://www.api-culture.com/ където можете да намерите и някои рецепти (уви, само на френски) за вкусни неща от мед, които можете да си сготвите.
От тях научих, че в момента близо 30% от пчелите в цял свят умират от някакво малко паяче, което живее под кожата им и това е голяма трагедия, защото никой не знае как да се справи с този проблем и съответно се опитват да го решат с химически методи, а пък пчелите се грижат за опрашването на дърветата и с 2 думи, нещата са по-навързани, отколкото си мислим. Дори вече имало фермери, които плащат, за да им занесат кошери по фермите, когато цъфнат дърветата, за да бъдат опрашени.
А Анисет и Виржини се опитват чрез естествен подбор да селектират най-добрата пчела-майка и поддържат връзки с пчелари от цял свят.
Една американка, която правеше доктурантура върху макаците
Срещнахме я в националния парк Као Яи, където тя наблюдаваше маймуните и записваше всяко тяхно действие в една машинка, която държеше в ръката си. Беше прекарала в парка 4 месеца и се опитваше да разбере как женските избират кой да ги оплоди, защото те се сношавали с всички мъжки в стадото, но могат да бъдат заплодени едва няколко дни в месеца. Нейната теория беше, че избирали алфа-самеца.
О и Чанг - тайландци-студенти
О, третокурсник англ. филология и върл роялист, който три пъти повтори “Allow me to introduce myself once again! How do you do!” (явно този урок му беше любимият :-) Заедно с Чанг, бъдещ инженер и по съвместителство будист, ни качиха на моторите си и ни разходиха из студентското градче, плажа и околностите и ни разказаха за бита на тайландците, за краля, бъдещите си творчески планове и пр. Бяха невероятно милички и симпатични и доведоха и приятелите си, за да ни запознаят
Видове транспорт, които ползвахме
- Самолет – за да се стигне до островите на юг, това е единственият приемлив вариант, когато си за кратко
- Влак – пътувахме трета класа, което си е преживяване само по себе си. Пейзажът беше много красив – оризови полета, бели птички, цъфнали храсти около гарите. През 5 мин. минава някоя леля, която продава нещо за ядене, което току-що е сготвила във вагон-ресторанта. На Влади му подариха амулет и му пяха песни с китари за добре дошъл в Тайланд и го черпиха с „меконг”. На мен не ми обърнаха никакво внимание. На гарата в Аютая се запознахме с един пенсионер-американец, който беше много развълнуван от факта, че ще се вози трета класа. Беше идвал на екскурзия в България през 60-те и помнеше Витоша.
- Скай трейн – това е най-бързият начин за придвижване из Банкок, който се слави с едни от най-сериозните задръствания в света. За него Влади си носеше фанела, за да не настине от силния климатик вътре. Това е тяхното надземно метро на 30-тина метра над земята. Впрочем струва почти колкото да се придвижваш и с такси.
- Автобус – веднъж се качихме в един пълен автобус, пред който чакаха още 50 човека. Никой не слезе, но пък за сметка на това почти всички чакащи се качиха!
- Такси – те са ярко розови или светло сини и ако си пуснат таксиметъра, са изключително евтини
- Тук-тук – това са таксита-мотоциклети, които имат двойна седалка зад шофьора, където цената подлежи на тежки и уморителни преговори. Нямам добри спомени от тях.
- Сонгсоу – не съм сигурна дали се произнася точно така, но това е нещо като нашите маршрутки, само че в пикап с две пейки отзад. Много популярно средство за придвижване из по-малките населени места.
Храна
Храната в Тайланд е божествена. Същевременно ако се спазваха европейските стандарти, ХЕИ щеше да е затворила вси чки места за хранене. Местните хора ядат на улицата. Всеки търговец си приготвя каквото има на неговата количка, а ти минаваш и си избираш от кого да си поръчаш. Всичко е абсолютно прясно и се готви пред теб. Също така се мие пред теб, от което малко ти минава апетита, но пък за 2 седмици нито веднъж не сме имали стомашни проблеми.
Така и не опитахме пържените скакалци и други буболечки, но имаше пържени цветя, например. Дори нещата, които ги има и тук, там имат по-хубав вкус. Например като си купиш печена царевица, те я мажат с палмово масло и става много по-вкусна.
При тях няма разлика между закуска, обяд и вечеря – по всяко време се яде ориз с нещо. Може да се каже, че нямат хляб – това, което минава за хляб често има зелен или розов пълнеж и е сладко. Най-вкусното нещо беше морската храна. Всичко е доста лютиво.
Един ден ни сервираха глинен съд, пълен с горещи въглени, върху който има съд с бульон и ти си поръчваш какво да ти сложат в него – те ти носят месото сурово, нарязват го пред теб, пускат го да ври в бульона с шепа фиде и ти връчват няколко клонки с подправки, от които си късаш и си слагаш в супата и така след 5 мин. сам си си сготвил вечерята.
Навсякъде има колички с храна, забучена на клечки, като в повечето случаи нямаш никаква представа какво точно ядеш. Също така навсякъде продават плодове, които ти обелват, нарязват и слагат в торбичка с пръчица, за да си ги бодеш. Правят и едни много хубави палачинки с банани и други плодове, а имат и един друг известен сладкиш – лепкав ориз с манго, но така и не успяхме да го опитаме, защото всеки път като го видехме вече бяхме преяли.
Храната винаги върви с прясно изцедени сокове или кокосови орехи, на които срязват капачето и ти ги дават със сламка. Имат и 3 вида местна бира + Хайнекен, както и тяхната ракия, Меконг, но те май не носят много на алкохол, а и климатът не предразполага към пиене
Забравих да спомена и че е невероятно евтино, така че една вечеря за двама с 4-5 различни яденета в нетуристическо място спокойно може да излезе 4-5 евро
Какво остана за следващите пъти?
Страшно много - старата столица Сухотай, Чанг май, Златният триъгълник в северната част на страната, малките и по-неизвестни части от крайбрежието, евентуално най-южните части, ако размириците спрат дотогава. Аз вече си мисля, че пътеводителите всъщност нанасят вреда, като популяризират красивите места. В Краби например единствените хотелчета, в които нямаше свободни места за спане бяха тези, които бяха препоръчани от Lonely Planet. И във всички случаи пътуване за 2 седмици е само за летовници. Aко искаш да усетиш страната, трябва да инвестираш време, за да научиш поне малко от езика й, за да можеш да общуваш с хората; не бива да бързаш и да имаш предварително начертан график, а да разчиташ на усета и интуицията си, за да откриваш неизвестното – поне такива според мен са истинските пътешественици. Някой ден и аз ще стана!
Обещавам скоро да онагледя пътеписа и със снимков материал, който остана на компютъра на Влади
Това е страната, в която:
1. Видях прекрасни места и гледки
2. Ядох най-вкусната храна през живота си
3. Срещнах най-милите и гостроприемни хора
4. Искам непременно да отида пак
Местата, които посетихме
Банкок – изключително оживен град. С огромни сгради, невероятна пътна инфраструктура и трафик, много неща за гледане, огромни контрасти като супер луксозни молове и мизерни къщи покрай каналите. Впрочем въпреки повсеместната бедност, всички караха почти чисто нови коли.
Най-интересните неща в Банкок:
Многото будистки храмове – във всеки от тях има по някоя известна статуя на Буда, като мен най-много ме впечатли легналият (Wat Pho) и големият изправен Буда, както и гледката от един храм, до който се стигаше с лодка през реката (Wat Arun). На религиозните празници хората си купуват едни златни листчета, с които лепят позлата върху статуите на Буда, освен това имат много симпатични ритуали, като например пускат дребни монети в едни метални съдинки, преливат благовонни масла в едни други съдинки, оставят много красиви живи цветя и ароматни пръчици пред храмовете и пляскат пред цъфналите дървета. А монасите имат роби с различни оттенъци на охра и оранжево и нямат нищо против да ги снимат. Ако си жена обаче нямаш право да ги докосваш и затова внимават, като се приближиш опасно близо :)
Музеят на Джим Томпсън – този човек е работел в нещо като организацията-предшественик на ЦРУ. Като се прибрал в Ню Йорк, решил, че там е доста скучно и се върнал в Банкок, пратил малко мостри сурова коприна из Европа и направил страшно печеливш бизнес от износа й, с парите купил стари тайландски къщи и ги пренесъл в „имението” си, което в момента е музей, защото е запълнил къщите с красиви вещи и старинни скулптури, мебели и предмети от региона и определено си струва да се види. Впрочем въпросният Джим изчезнал безследно и мистериозно през 60-те и има доста теории какво му се е случило.
Пазарите – най-големият сред тях е Чатачък, който наистина е чудовищно голям, продава се всичко и се провежда всеки уикенд. Там е малко като капалъчаршия – в смисъл, че пазарлъкът е превърнат в изкуство. Аз си купих една дървена позлатена маска на Буда и едва последния ден научих, че за да изнесеш какъвто и да е образ на Буда от страната, трябва да имаш разрешение от някаква специална комисия, така че сега се оказах контрабандист. Ходихме и на пазара на амулетите, но за съжаление не успяхме да видим плаващия пазар, защото той е доста далеч от Банкок и за да стигнем навреме, трябваше да станем в 6.30 ч., което нито веднъж не успяхме да направим.
Киното – това беше най-луксозният салон, в който съм влизала, последна дума на техниката откъм звук и картина. Преди всеки филм пускат химна, всички зрители стават и гледат нещо като едновремешните прегледи, само че посветени на краля им. Искахме да гледаме местен филм, защото някои от тях са със субтитри на английски, но отидохме към 11 вечера и вече имаше прожекции само на холивудски филми, така че гледахме „Елизабет”
Нашият хотел „Атланта”: тъкмо честваше 50-та година, откакто фоайето му не е променяно. На входа на хотела пише “No sex tourists welcome”, макар че се намира насред квартала с девойките, които се занимават с тази дейност. Имаше си басейн и много симпатична градина в двора, но така и не успяхме да ги пробваме. А проституцията заслужава отделна тема, но няма да се спирам сега, защото ми действа подтискащо.
Ходихме и на малка екскурзия до един остров без автомобили на река Чао Прая – казва се Ко Крет, където гледахме как се прави някакъв традиционен и много нездравословен на вид сладкиш, хапнахме и се разходихме.
В Банкок останахме 6 дни, за да посрещнем новата година с фойерверки. Самото празненство беше леко разочароващо – имаше страшно много народ, главно младежи, които отброиха от 60 до 1 и после... не последва нищо: нямаше наздравици (будистите не пият), не се целуваха или прегръщаха (такъв показ на чувства на обществени места там се смята за вулгарен), не пееха (не знам защо – по принцип обожават караоке). Затова пък много се снимаха – навсякъде и с изключително професионални фотоапарати, като повечето си носеха и стативи. Обаче точно в полунощ имаше впечатляващи фойерверки, а преди това бяхме изгледали една програма в парка срещу двореца, където много семейства си бяха разпънали софри и си правеха пикник и пускаха хвърчила, докато гледаха като нас традиционните танци и своите поп и фолк-звезди.
На 1 януари заминахме за
Аютая – много симпатично градче, в което си взехме колела под наем, с които по залез слънце обиколихме многото храмове, пръснати из парковете на града. Оттам взехме влак (трета класа), за да отидем до
Националния парк Као Яи – резерват, в който се наложи да пътуваме на автостоп, защото вътре разстоянията са огромни и няма транспорт. Влади силно се притесняваше да не го изяде някоя кобра. Ходихме на нощно сафари и видяхме много маймуни, сърни, една лициса, няколко бодливи свинчета, но уви, точно този ден нито един тигър или слон. На другия ден обаче в рекичката покрай пътеката видяхме крокодил, който се припичаше на слънце. А сутринта се събудихме от любовната песен на гибоните, които също не можахме да зърнем. Ходихме и до водопада, от който скача Леонардо ди Каприо във филма Плажът, но нас ни достраша да последваме примера му. Той все пак сигурно е ползвал каскадьор. От там тръгнахме към
Сри Рача – само че по пътя се запознахме с един студент, който ни рекламира неговото градче и отидохме да спим в студентското общежитие за чуждестранни студенти, а той и приятеля му ни разведоха из града (уви, няма го на моята карта и сега не мога да се сетя как се казваше). На другия ден се разходихме до остров Ко Си Чанг, който е много тих и спокоен и след като разгледахме забележителностите за около час-два с един тук-тук, отидохме на плажа и поплувахме. После вечеряхме на брега на морето и се прибрахме в Банкок, за да вземем на другата сутрин самолет за
Патонг – единственото неприятно място, където отседнахме: нещо като тайландския Слънчев бряг. Местни хора почти няма, освен обслужващия персонал. Плажът – пренаселен; западен тип ресторанти с пици и хамбургери + много пияни и неприятни на вид англичани и скандинавци, дошли заради баровете и проститутките. Като седнеш някъде, на единия телевизор дават тенис, на съседния голф, а до него – футбол и хората избират на кой бар да седнат според предпочитанията си за спорт. Единственото интересно беше, че на баровете много се грижат да не скучаеш и дори ни носеха „тихи игри”, защото виждаха, че сме двойка – на мъжете без компания им пращаха момичета да ги забавляват
Пукет – изненадващо приятно място, защото там няма плаж и съответно – туристи. Има стара част със сгради в колониален стил, галерии и дори кафенета, което е доста рядко срещано в Тайланд. Там си взехме стая на покрива на една къща за гости и един мотор под наем, с който ходихме до плажовете на острова. Най-хубавият, който открихме, беше Ката. Влади падна с мотора в една канавка и после се наложи да се запознаем с една тяхна болница (невероятно луксозна, като и цената беше такава), но се отърва само с уплах и повърхностни рани, които обаче му попречиха да плува след това. Там видяхме какво значи тропически дъжд и ядохме най-вкусната риба на света на един пазар.
Краби – стигнахме дотам с автобус, в който ни пуснаха филма „Kung-fu hassle” и в резултат сега го издирвам, за да разбера как свършва и се боя, че завинаги ще остана пристрастена към кунг-фу филмите . Настанихме се в една част от града, превзета от backpacker-ите, защото Краби не е нещо особено, а само изходната точка за екскурзии. Ние си направихме 2:
- До остров Ко Пи Пи с лодка, която спира на 4 места, за да плуваме с шнорхел, едно от които – в открито море. Това беше най-хубавият ми ден в Тайланд: преживяването е невероятно, защото все едно са те пуснали да плуваш в аквариум. До този момент си мислех, че такива неща мога да видя само във филмчетата по Discovery и никога не съм си представяла, че ще плувам сред стотици риби. Бяха толкова много и толкова шарени, че в първия момент получих сърцебиене и се задавих и трябваше да изплюя шнорхела и да подишам дълбоко, за да се успокоя. После обаче не можех да откъсна очи. Това е нещо, което според мен не може да се описва – то трябва да се преживее. Сигурно след такава гледка всички биха станали еколози . Спряхме и на плажа Ма Я, на който е сниман филма „Плажът”, който наистина е невероятно красиво място с най-финия и най-белия пясък, който съм виждала, но за съжаление магията си е отишла, защото там през 5 мин. стоварват поредната порция туристи, поради което по водата вече плуват мазни петна от бензина на лодките и плажните масла на къпещите се. Но всичко наоколо е невероятно красиво
- Записахме се и на разходка със слонове в една ферма за слонове. Ние се случихме на една 25-годишна слоница, която бавно ни разведе за около час, като спираше да си похапва с хобота. Оказа се, че тези слонове вечер ги пускат да си ходят из планините наоколо, защото иначе не могат да ги изхранят, така че те един вид идваха сутрин на работа и след края на „работния ден” се прибираха „вкъщи”. После видяхме и една пещера, водиха ни на една плантация за каучук, открихме, че ананасите не растат на дървета и същата вечер трябваше да тръгваме обратно към Банкок, за да се прибираме.
Последната спирка по пътя беше Хонконг:
Там прекарахме едва 5 часа, но успяхме да пътуваме с техния свръхбърз влак от летището до центъра, да се разходим с едно много ретро двуетажно трамвайче, да хапнем китайска храна – не така впечатляваща като тайландската, да се повозим на част от най-дългия покрит ескалатор в света, който преминава през половината град, и да видим и чуем шоуто Звук и светлина, което се вижда от 2 места в целия град, почва в 20 ч. всяка вечер и продължава само 15 мин, през които от двете страни на реката небостъргачите правят цветомузика и е много красиво.
Прекарахме и 9 часа в Дубай, но уви, само на летището, защото поискаха кожодерски условия, за да ни пуснат да се разходим из града. Грешката си беше наша, защото не се бяхме сетили да си изкараме виза по-рано.
Ето някои от по-интересните хора, които срещнахме по пътя:
Анисет и Виржини – млада двойка канадци-пчелари, които имат най-голямата ферма за биологичен мед в Северна Америка (по техните думи), които бяха страшно симпатични. Ето и сайта им: http://www.api-culture.com/ където можете да намерите и някои рецепти (уви, само на френски) за вкусни неща от мед, които можете да си сготвите.
От тях научих, че в момента близо 30% от пчелите в цял свят умират от някакво малко паяче, което живее под кожата им и това е голяма трагедия, защото никой не знае как да се справи с този проблем и съответно се опитват да го решат с химически методи, а пък пчелите се грижат за опрашването на дърветата и с 2 думи, нещата са по-навързани, отколкото си мислим. Дори вече имало фермери, които плащат, за да им занесат кошери по фермите, когато цъфнат дърветата, за да бъдат опрашени.
А Анисет и Виржини се опитват чрез естествен подбор да селектират най-добрата пчела-майка и поддържат връзки с пчелари от цял свят.
Една американка, която правеше доктурантура върху макаците
Срещнахме я в националния парк Као Яи, където тя наблюдаваше маймуните и записваше всяко тяхно действие в една машинка, която държеше в ръката си. Беше прекарала в парка 4 месеца и се опитваше да разбере как женските избират кой да ги оплоди, защото те се сношавали с всички мъжки в стадото, но могат да бъдат заплодени едва няколко дни в месеца. Нейната теория беше, че избирали алфа-самеца.
О и Чанг - тайландци-студенти
О, третокурсник англ. филология и върл роялист, който три пъти повтори “Allow me to introduce myself once again! How do you do!” (явно този урок му беше любимият :-) Заедно с Чанг, бъдещ инженер и по съвместителство будист, ни качиха на моторите си и ни разходиха из студентското градче, плажа и околностите и ни разказаха за бита на тайландците, за краля, бъдещите си творчески планове и пр. Бяха невероятно милички и симпатични и доведоха и приятелите си, за да ни запознаят
Видове транспорт, които ползвахме
- Самолет – за да се стигне до островите на юг, това е единственият приемлив вариант, когато си за кратко
- Влак – пътувахме трета класа, което си е преживяване само по себе си. Пейзажът беше много красив – оризови полета, бели птички, цъфнали храсти около гарите. През 5 мин. минава някоя леля, която продава нещо за ядене, което току-що е сготвила във вагон-ресторанта. На Влади му подариха амулет и му пяха песни с китари за добре дошъл в Тайланд и го черпиха с „меконг”. На мен не ми обърнаха никакво внимание. На гарата в Аютая се запознахме с един пенсионер-американец, който беше много развълнуван от факта, че ще се вози трета класа. Беше идвал на екскурзия в България през 60-те и помнеше Витоша.
- Скай трейн – това е най-бързият начин за придвижване из Банкок, който се слави с едни от най-сериозните задръствания в света. За него Влади си носеше фанела, за да не настине от силния климатик вътре. Това е тяхното надземно метро на 30-тина метра над земята. Впрочем струва почти колкото да се придвижваш и с такси.
- Автобус – веднъж се качихме в един пълен автобус, пред който чакаха още 50 човека. Никой не слезе, но пък за сметка на това почти всички чакащи се качиха!
- Такси – те са ярко розови или светло сини и ако си пуснат таксиметъра, са изключително евтини
- Тук-тук – това са таксита-мотоциклети, които имат двойна седалка зад шофьора, където цената подлежи на тежки и уморителни преговори. Нямам добри спомени от тях.
- Сонгсоу – не съм сигурна дали се произнася точно така, но това е нещо като нашите маршрутки, само че в пикап с две пейки отзад. Много популярно средство за придвижване из по-малките населени места.
Храна
Храната в Тайланд е божествена. Същевременно ако се спазваха европейските стандарти, ХЕИ щеше да е затворила вси чки места за хранене. Местните хора ядат на улицата. Всеки търговец си приготвя каквото има на неговата количка, а ти минаваш и си избираш от кого да си поръчаш. Всичко е абсолютно прясно и се готви пред теб. Също така се мие пред теб, от което малко ти минава апетита, но пък за 2 седмици нито веднъж не сме имали стомашни проблеми.
Така и не опитахме пържените скакалци и други буболечки, но имаше пържени цветя, например. Дори нещата, които ги има и тук, там имат по-хубав вкус. Например като си купиш печена царевица, те я мажат с палмово масло и става много по-вкусна.
При тях няма разлика между закуска, обяд и вечеря – по всяко време се яде ориз с нещо. Може да се каже, че нямат хляб – това, което минава за хляб често има зелен или розов пълнеж и е сладко. Най-вкусното нещо беше морската храна. Всичко е доста лютиво.
Един ден ни сервираха глинен съд, пълен с горещи въглени, върху който има съд с бульон и ти си поръчваш какво да ти сложат в него – те ти носят месото сурово, нарязват го пред теб, пускат го да ври в бульона с шепа фиде и ти връчват няколко клонки с подправки, от които си късаш и си слагаш в супата и така след 5 мин. сам си си сготвил вечерята.
Навсякъде има колички с храна, забучена на клечки, като в повечето случаи нямаш никаква представа какво точно ядеш. Също така навсякъде продават плодове, които ти обелват, нарязват и слагат в торбичка с пръчица, за да си ги бодеш. Правят и едни много хубави палачинки с банани и други плодове, а имат и един друг известен сладкиш – лепкав ориз с манго, но така и не успяхме да го опитаме, защото всеки път като го видехме вече бяхме преяли.
Храната винаги върви с прясно изцедени сокове или кокосови орехи, на които срязват капачето и ти ги дават със сламка. Имат и 3 вида местна бира + Хайнекен, както и тяхната ракия, Меконг, но те май не носят много на алкохол, а и климатът не предразполага към пиене
Забравих да спомена и че е невероятно евтино, така че една вечеря за двама с 4-5 различни яденета в нетуристическо място спокойно може да излезе 4-5 евро
Какво остана за следващите пъти?
Страшно много - старата столица Сухотай, Чанг май, Златният триъгълник в северната част на страната, малките и по-неизвестни части от крайбрежието, евентуално най-южните части, ако размириците спрат дотогава. Аз вече си мисля, че пътеводителите всъщност нанасят вреда, като популяризират красивите места. В Краби например единствените хотелчета, в които нямаше свободни места за спане бяха тези, които бяха препоръчани от Lonely Planet. И във всички случаи пътуване за 2 седмици е само за летовници. Aко искаш да усетиш страната, трябва да инвестираш време, за да научиш поне малко от езика й, за да можеш да общуваш с хората; не бива да бързаш и да имаш предварително начертан график, а да разчиташ на усета и интуицията си, за да откриваш неизвестното – поне такива според мен са истинските пътешественици. Някой ден и аз ще стана!
Обещавам скоро да онагледя пътеписа и със снимков материал, който остана на компютъра на Влади
Sunday, 27 May 2007
Маратон из централна Италия
Прекарахме 10 дни в Италия, през които си взехме кола под наем и направихме една обиколка на тъгъдък: тръгнахме от Рим и минахме през Сполето, Асизи, Сиена, Сан Джеминяно, Флоренция, Римини, Венеция, Болоня и Милано. Влязох в повече църкви, отколкото през целия си живот досега, ядох мнооооого видове паста, пих най-хубавото капучино на света и накрая се преситих. Ето накратко какво най-много ми хареса на различните места:
Рим - ужасяващ град за шофиране: тебелките са написани така, че да са ясни само ако си римлянин, от всички страни фучат мотоциклетисти (Веспата е цяла институция в тази страна), разстоянията са огромни дори в центъра, макар че ние се придвижвахме предимно пеша, но пък градът е невероятно красив: всичко има вид на старинно, с красиви олющени фасади в невероятни нюанси, всяка малка църквичка има по някоя творба от Леонардо, Микеланджело или някоя от останалите костенурки нинджа (образно казано), при всяка копване из града се натъкват на нещо древноримско, затова и метрото има само 2 линии :)
Ние попаднахме там в момент, когато поради някаква седмица на културата всички музеи бяха безплатни. В метрото ни заговори една баба-българка, която се оказа колега - преводач към радио Ватикана и каза, че Папата бил много сърдечен човек, противно на общоприетото мнение за него. Ние така и не го видяхме, защото по това време беше в Бразилия. За мой срам, не успяхме да разгледаме "Свети Петър" заради огромните опашки отпред и понеже стигнахме там в най-големия пек. Но пък след Ватикана се качихме в замъка Сантанджело, минахме по пешеходния мост с ангелите, разходихме се из уличките, ядохме от най-вкусните пици в Рим, които са на площада с паметника на Джордано Бруно (те ни бяха препоръчани едновременно от Lonely Planet и от нашата хазяйка - много симпатично девойче), минахме през piazza di Navona, където на този ден се бяха събрали демонстранти да слушат политически речи и имаше представители на всякакви движения - от застъпници за правата на гейовете до антиглобалисти, докато по същото време навсякъде другаде имаше шествия и концерти, защото в Италия се празнуваше Денят на семейството. Видяхме Пантеона, хвърлихме по няколко монети във фонтана di Trevi, където е снимана някаква много известна сцена от филма Dolce Vita, който аз още не съм гледала, седнахме на Испанските стълби, което е мястото за свалки на италианските тинейджъри. На другия ден разгледахме малка част от Форума и прекарахме около час и половина в Колизеума и още толкова в парка на Борджиите.
Сполето - симпатично малко средновековно градче с мъъничък амфитеатър, още по-малки тротоари по съвременните улици и много музика
Асизи - това за мен бе най-красивият град от цялото пътуване. Всички църкви са от някакъв бял камък и имат много особена светлина. На върха на града има една крепост, от която се разкрива страхотна гледка към цялата равнина долу, ходихме да видим и катакомбите, където е живял св. Франциск - природата наоколо много прилича на Бачково, а вечерта ядохме в най-хубавия ресторант - на около 5 км. от града, в един къмпинг. Трябваше да чакаме на опашка, за да влезем, готвят пред теб на открит огън, хората седят на едни дълги маси и си подават един на друг виното, съдовете и прочее и беше ужасно вкусно. Ние бяхме единствените туристи там. В едно съседно селце пък ходихме да видим някаква църква, която е разположена в друга църква - двете са една в друга: много интересно.
Сиена - пълната противоположност на Асизи: тъмно, неоготическо, с мрачни сгради със съвсем различно излъчване. Там пък има много красив площад, който е малко амфитеатрално разположен и вечер е пълен с народ, който просто си се излежава на паветата. В този град 2 пъти годишно има конни надбягвания, в които десетина контради (нещо като "квартална община") се борят за първото място, но борбата била наистина жестока и с непозволени средства. Например, имат си бюджет за подкупване на противниците, а като свърши надбягването, всички се втурват да гонят падналите, за да ги бият. Това е първият град, който уж бил забранил автомобилното движение по улиците си, но това е малко далеч от истината, защото е пълно с мотоциклетисти, които карат дори по-бързо и вдигат повече шум. Там се качихме на кулата в центъра (362 стъпала, от които ти се завива свят и те хваща клаустрофобия), но гледката си струваше.
Сан Джеминяно - малко симпатично селце на върха на един хълм в Тоскана. Наричат го 'средновековния Манхатън', защото по едно време там са били струпани 72 кули, от които сега са останали 12, и дори в магазинчетата за сувенири продават едни смешни картички, на които наистина е направен да изглежда малко като Манхатън. Беше хубаво, но прекалено препълнено с туристи и малко изкуствено - личеше, че местни хора почти няма. А иначе пътищата наоколо са много приятни - едни такива хълмчета, а на върха на хълма -голямо имение. И навсякъде имаше табели, че се продава наливно вино и олио.
Флоренция - един доста прехвален град, който никак не ме впечатли. Например катедралата, която е една от най-прочутите, е чудо на кича. Има един покрит мост, който е изцяло превзет от уличните търговци на фалшиви чанти и очила и е чак неприятно да минаваш по него. Има няколко симпатични площада, изумително много статуи из целия град (копия на истинските, които са в музеите) и вероятно си струва да се разгледа галерията Уфици, за която ние не си бяхме направили резервация.
Римини - това е италианския 'Слънчев бряг' - чадър до чадър и хотел до хотел, макар че тук там се виждаха и дръвчета. там е роден Фелини и има негов музей, но ние най-плебейски решихме да отидем на плаж вместо на културни прояви. Пътят оттам до Венеция минава покрай крайбрежието, което е едно от най-неживописните места, които видяхме в Италия.
Венеция - много красив град, въпреки талазите от туристи. Ние успяхме да се преборим за място най-отзад на лодката и минахме през целия Канале Гранде, но истински красивите улички и къщи са по малките канали и вътрешността. Много ми хареса как вечер започва да се поизпразва и по улиците местните хора се поздравяват, а децата си играят - много е хубаво, като няма коли. Видяхме нощна Венеция само от разстояние, защото спахме в един къмпинг от другата страна на лагуната и последната лодка затам тръгваше в 20.30ч. На връщане от Венеция спряхме в едни 'терми' - селце с минерални басейни, джакузита и прочее, където ние бяхме единствените под пенсионерска възраст.
Болоня - този град ми хареса много, защото там за първи път отседнахме у приятели, а винаги е различно, като има кой да ти обяснява нещо 'от кухнята'. Това е университетски град, почти няма туристи, всички сгради са или червени или жълти, и има най-дългата система от покрити колонади ("портико") в света. Тези приятели (Вероника и Клаудио) ни заведоха на много интересно място: в един хълм до Болоня има църква, в която се съхранява някаква чудотворна икона на "Черната Мадона", която веднъж годишно се пренася в града и тогава хората се стичат на поклонение в църквата, където е изложена. Точно до тази църква има камбанария, в която само по това време се бият камбаните и нас ни пуснаха да гледаме. Наистина си беше събитие, защото тези камбани тежат по няколко тона и до всяка от тях застават по четирима яки бабанки, които до края на концерта плувват в пот, като залюлеят тия ми ти камбани цялата камбанария започва да се люлее и трябва да се държиш за страничните метални релси, за да не паднеш, докато мъжете скачат от греда на греда, като се държат за едни въжета, които се спускат от тавана. Освен това бяхме там на залез слънце, а отгоре се вижда целия град на 360 градуса. Като свърши концерта, извадихме памука от ушите и пийнахме по чаша винце и хапнахме от местните салами с мъжете, които бяха страхотно сърдечни. Отсега нататък всеки път, като чуя да бият камбани, си представям това преживяване в Болоня.
Милано - нищо особено. единствената хубава сграда, която видяхме беше катедралата им, но всичко останало са ужасно грозни сгради и огромно количество маркови и дизайнерски магазини. доста шумно и доста мръсно. има едни много ретро трамваи
Обещавам съвсем скоро да добавя и линкове към снимките от тези места, но с Влади сме се замозабравили и сме направили към 2000 снимки и още не съм успяла дори да ги доразгледам
Рим - ужасяващ град за шофиране: тебелките са написани така, че да са ясни само ако си римлянин, от всички страни фучат мотоциклетисти (Веспата е цяла институция в тази страна), разстоянията са огромни дори в центъра, макар че ние се придвижвахме предимно пеша, но пък градът е невероятно красив: всичко има вид на старинно, с красиви олющени фасади в невероятни нюанси, всяка малка църквичка има по някоя творба от Леонардо, Микеланджело или някоя от останалите костенурки нинджа (образно казано), при всяка копване из града се натъкват на нещо древноримско, затова и метрото има само 2 линии :)
Ние попаднахме там в момент, когато поради някаква седмица на културата всички музеи бяха безплатни. В метрото ни заговори една баба-българка, която се оказа колега - преводач към радио Ватикана и каза, че Папата бил много сърдечен човек, противно на общоприетото мнение за него. Ние така и не го видяхме, защото по това време беше в Бразилия. За мой срам, не успяхме да разгледаме "Свети Петър" заради огромните опашки отпред и понеже стигнахме там в най-големия пек. Но пък след Ватикана се качихме в замъка Сантанджело, минахме по пешеходния мост с ангелите, разходихме се из уличките, ядохме от най-вкусните пици в Рим, които са на площада с паметника на Джордано Бруно (те ни бяха препоръчани едновременно от Lonely Planet и от нашата хазяйка - много симпатично девойче), минахме през piazza di Navona, където на този ден се бяха събрали демонстранти да слушат политически речи и имаше представители на всякакви движения - от застъпници за правата на гейовете до антиглобалисти, докато по същото време навсякъде другаде имаше шествия и концерти, защото в Италия се празнуваше Денят на семейството. Видяхме Пантеона, хвърлихме по няколко монети във фонтана di Trevi, където е снимана някаква много известна сцена от филма Dolce Vita, който аз още не съм гледала, седнахме на Испанските стълби, което е мястото за свалки на италианските тинейджъри. На другия ден разгледахме малка част от Форума и прекарахме около час и половина в Колизеума и още толкова в парка на Борджиите.
Сполето - симпатично малко средновековно градче с мъъничък амфитеатър, още по-малки тротоари по съвременните улици и много музика
Асизи - това за мен бе най-красивият град от цялото пътуване. Всички църкви са от някакъв бял камък и имат много особена светлина. На върха на града има една крепост, от която се разкрива страхотна гледка към цялата равнина долу, ходихме да видим и катакомбите, където е живял св. Франциск - природата наоколо много прилича на Бачково, а вечерта ядохме в най-хубавия ресторант - на около 5 км. от града, в един къмпинг. Трябваше да чакаме на опашка, за да влезем, готвят пред теб на открит огън, хората седят на едни дълги маси и си подават един на друг виното, съдовете и прочее и беше ужасно вкусно. Ние бяхме единствените туристи там. В едно съседно селце пък ходихме да видим някаква църква, която е разположена в друга църква - двете са една в друга: много интересно.
Сиена - пълната противоположност на Асизи: тъмно, неоготическо, с мрачни сгради със съвсем различно излъчване. Там пък има много красив площад, който е малко амфитеатрално разположен и вечер е пълен с народ, който просто си се излежава на паветата. В този град 2 пъти годишно има конни надбягвания, в които десетина контради (нещо като "квартална община") се борят за първото място, но борбата била наистина жестока и с непозволени средства. Например, имат си бюджет за подкупване на противниците, а като свърши надбягването, всички се втурват да гонят падналите, за да ги бият. Това е първият град, който уж бил забранил автомобилното движение по улиците си, но това е малко далеч от истината, защото е пълно с мотоциклетисти, които карат дори по-бързо и вдигат повече шум. Там се качихме на кулата в центъра (362 стъпала, от които ти се завива свят и те хваща клаустрофобия), но гледката си струваше.
Сан Джеминяно - малко симпатично селце на върха на един хълм в Тоскана. Наричат го 'средновековния Манхатън', защото по едно време там са били струпани 72 кули, от които сега са останали 12, и дори в магазинчетата за сувенири продават едни смешни картички, на които наистина е направен да изглежда малко като Манхатън. Беше хубаво, но прекалено препълнено с туристи и малко изкуствено - личеше, че местни хора почти няма. А иначе пътищата наоколо са много приятни - едни такива хълмчета, а на върха на хълма -голямо имение. И навсякъде имаше табели, че се продава наливно вино и олио.
Флоренция - един доста прехвален град, който никак не ме впечатли. Например катедралата, която е една от най-прочутите, е чудо на кича. Има един покрит мост, който е изцяло превзет от уличните търговци на фалшиви чанти и очила и е чак неприятно да минаваш по него. Има няколко симпатични площада, изумително много статуи из целия град (копия на истинските, които са в музеите) и вероятно си струва да се разгледа галерията Уфици, за която ние не си бяхме направили резервация.
Римини - това е италианския 'Слънчев бряг' - чадър до чадър и хотел до хотел, макар че тук там се виждаха и дръвчета. там е роден Фелини и има негов музей, но ние най-плебейски решихме да отидем на плаж вместо на културни прояви. Пътят оттам до Венеция минава покрай крайбрежието, което е едно от най-неживописните места, които видяхме в Италия.
Венеция - много красив град, въпреки талазите от туристи. Ние успяхме да се преборим за място най-отзад на лодката и минахме през целия Канале Гранде, но истински красивите улички и къщи са по малките канали и вътрешността. Много ми хареса как вечер започва да се поизпразва и по улиците местните хора се поздравяват, а децата си играят - много е хубаво, като няма коли. Видяхме нощна Венеция само от разстояние, защото спахме в един къмпинг от другата страна на лагуната и последната лодка затам тръгваше в 20.30ч. На връщане от Венеция спряхме в едни 'терми' - селце с минерални басейни, джакузита и прочее, където ние бяхме единствените под пенсионерска възраст.
Болоня - този град ми хареса много, защото там за първи път отседнахме у приятели, а винаги е различно, като има кой да ти обяснява нещо 'от кухнята'. Това е университетски град, почти няма туристи, всички сгради са или червени или жълти, и има най-дългата система от покрити колонади ("портико") в света. Тези приятели (Вероника и Клаудио) ни заведоха на много интересно място: в един хълм до Болоня има църква, в която се съхранява някаква чудотворна икона на "Черната Мадона", която веднъж годишно се пренася в града и тогава хората се стичат на поклонение в църквата, където е изложена. Точно до тази църква има камбанария, в която само по това време се бият камбаните и нас ни пуснаха да гледаме. Наистина си беше събитие, защото тези камбани тежат по няколко тона и до всяка от тях застават по четирима яки бабанки, които до края на концерта плувват в пот, като залюлеят тия ми ти камбани цялата камбанария започва да се люлее и трябва да се държиш за страничните метални релси, за да не паднеш, докато мъжете скачат от греда на греда, като се държат за едни въжета, които се спускат от тавана. Освен това бяхме там на залез слънце, а отгоре се вижда целия град на 360 градуса. Като свърши концерта, извадихме памука от ушите и пийнахме по чаша винце и хапнахме от местните салами с мъжете, които бяха страхотно сърдечни. Отсега нататък всеки път, като чуя да бият камбани, си представям това преживяване в Болоня.
Милано - нищо особено. единствената хубава сграда, която видяхме беше катедралата им, но всичко останало са ужасно грозни сгради и огромно количество маркови и дизайнерски магазини. доста шумно и доста мръсно. има едни много ретро трамваи
Обещавам съвсем скоро да добавя и линкове към снимките от тези места, но с Влади сме се замозабравили и сме направили към 2000 снимки и още не съм успяла дори да ги доразгледам
Wednesday, 18 April 2007
В началото бе словото...
Привет!Реших да си направя блог заради приятелите ми в България и по света. Тук смятам да описвам нещата, които ми се случват и вълнуват, местата, на които съм била и филми, книги и музика, които са ме впечатлили.
Ще започна с мястото, където живея и с последните ми няколко екскурзии.
Subscribe to:
Posts (Atom)